петък, 23 юли 2010 г.

Събуждане

Събуждане 
 Може би лежа в мокри чаршафи. Всичко ме сърби ужасно. Не виждам нищо. Нямам ръце, крака, ноздри, език... Дори не дишам?! Всичко ме сърби? Не зная къде съм, нито кой съм. Искам да се почеша, да се размърдам, да въздъхна или да извикам някого...! Навярно съм в гипс?... Но, ако съм си счупил врата, защо не дишам?!... Долавям нещо като пулс?! Тишината вибрира. Тя е в мен. Ужасна тишина, от която се чувствам огромен и празен. Не чувам дори думите на своите мисли. Те минават през обърканото ми съзнание като сенки от някакъв свят, където съм бил невероятно отдавна. Аз съм нищо! Не помня собствения си глас. Нищо не помня! В този влажен и топъл сумрак единственото ясно усещане е адският сърбеж. Целият зараствам като една огромна рана. Но съм човек! Поне това помня, а хората се нараняват. Искам да извикам! Искам да се събудя! Искам движение, звуци, които да изпълнят празнотата в мен. - Здрасти, Малкият! Буден си, нали? - Гласът кънти в мен, сякаш съм пещера. Идва отвътре и се лута в някакво огромно пространство. Слушам го слисан, но не мога да отговоря. Нямам глас! Лавина, потоп от звуци ме заливат от всички посоки, спомени за звуци... СПОМЕНИ!!! - Клаксони, птици, триони, шлайфове, спирачки, къртачи, чинели, гръмотевици, взривяващи се снаряди, вой на сирени и авиационни бомби... Пометен съм, звъня като..., като царска камбана, като "цар колокол"... и чувам собствения си глас да пита: - Къде съм?! Какво става с мен?! - Зная, че ти е трудно - казва гласът и изтласква шумотевицата от моята пещера с лекота - Ще свикнеш да контролираш звуците. - гласът потъва някъде - Не си в рая, не си в ада, не си в болница... - А къде съм тогава? - опитвам се да кажа, но нещо ме отнася като балон и не чувам отговора. Разнасям се като дим, ставам огромен, огромен... - Не можеш да избяяягашшшшшш - шумоли някъде в мен гласът. Тик-так, тик-так - тихо се чува часовник. Щъркели тракат с клюнове. Заспивам, заспивам... От прозореца идва миризма на ягоди. Болен съм от шарка. Всичко ме сърби, но не бива да се чеша. Мама е някъде навън. Искам да я извикам, но зная, че има работа. Чувам от време на време как чешмата под черешата ручи. Там е кацата с вода и четката с неизмита засъхнала боя, която плува много интересно. Иска ми се да си поиграя с нея, да я пусна от високо в кацата и да гледам как потъва към тъмното дъно, а после изскача почти цялата от водата и пак потъва, докато накрая се успокои и застане отвесно, наполовина потопена във водата. Сърби! Сърби! Под юргана е горещо и задушно, но не мога да се покажа, защото то е там и ще се нахвърли върху мен от тавана с огнени лапи и зъби. Печката бумти, а чудовището ръмжи. Не издържам! Ужасен скачам и отварям прозореца. Не гледам назад. Изхлузвам се по дупе върху “Балкана” на татко. Тичам по циментовата пътека към улицата, а чудовището събаря мотора със страхотен трясък и ме подгонва. Вече съм на улицата. Виждам стаята. То се е прибрало. Огънят хвърля отблясъци по тавана и разбирам, че съм сбъркал. Студено ми е. Не мога да вляза обратно в топлата стая. Вратата на къщата е заключена, а прозорецът е високо. Тичам към училището по токущо валираните камъчета на пътя. Камари от тях се белеят още не разпилени. Отдалече изглеждат като майка ми, с бялата й жилетка. Тънкият лед на локвичките се чупи и студената кал плисва по крачолите на пижамата ми. Не плача. Тичам в студения мрак с боси крачета и се взирам напред в мъглата, за да видя мама, като се покаже. ЗНАЯ, ЧЕ ИДВА!! Тя се появява в осветеният конус на мъглата под уличната лампа. Хуквам с всичка сила и рева с глас. Изведнъж падам по очи, но веднага скачам, преди да съм усетил болката... Това не е сън. Това е спомен. Спомних си мама. Спомних си! Трябва да имам белег на главата, на рога на челото, на левият. "На бодлива крава Господ рога не дава... Какъв си такъв дебелоглав... Не си показвай рогата, защото..." Чувам гласът й. Продължава да ме хока за някаква беля, но къде е белегът? Не мога да го намеря! Не мога, не мога да помръдна, по дяволите. Събуждам се. Буден съм. А дали съм буден? Не сънувам ли кошмар, в който си спомням, че вчера нямах ръце, някакъв глас ми казваше, че не съм в болница, че не съм умрял? Всичко си спомням..., но къде съм всъщност и защо не чувствам нищо друго, освен гаден сърбеж? Какво се случило с мен? Нищо не мога да си спомня! - Наспа ли се, малкият? Всъщност зная, че ме чуваш. - гласът идва отвътре, но не кънти като вчера или предишния път. Обмислям какво да кажа, а в мен се надига гняв и нищо не мога да измисля. - Днес май не те сърби много? - непознатият не благоволява да се представи и нещо в тона, с който ми говори, не ми харесва. Той ме вижда, а аз дори не мога да си помръдна нищо, сякаш съм безтелесен. - Нямаш белег, малкият, и няма с какво да го докоснеш. Разбираш ли, че мога да чета твоите мисли? - гласът звучи благо и примирително, но нещо ме дразни и това е отвратителното усещане, че съм гол охлюв в буркан, оставен на слънце. - Добре, малкият, бесен си. Псувай! Излей гнева си! Хайде, какво чакаш, МАЛКИЯТ! - Наричай малкият си "малкият", защото сигурно не е голяма работа. Махай се! Остави ме на мира или ми говори на име!- крещя в себе си с всичка сила- Изчезвай, ако не знаеш кой съм! - Кой ли би могъл да знае? - обажда се насмешливо невидимият. - Но, според мен, имаш повече от едно име. - Естествено, умнико. - беснея АЗ - Имам поне три имена, а може би и прякор. - Добре, успокой се малко - казва гласът - и забележи, че вече разговаряме, а това е напредък. Мисля, че мога да те наричам Спас, ако, разбира се, нямаш други идеи, но истинското си име ще трябва сам да си измислиш, защото аз не го зная. - Защо Спас- не мирясвам веднага- защо не знаеш истинското ми име. Защ... - Защото си спасен в известен смисъл, защото сам трябва да решиш кой си. - Имам...- думата ми се губи- загуба на паметта, а това означава, че трябва да ми кажеш, каквото знаеш за мен - Нямаш амнезия, а ситуацията е почти противоположна на амнезията, просто си в положение, което нямаш въображение да си представиш. Не си болен и много е вероятно следващите няколко хилядолетия изобщо да не боледуваш. - Да не съм в рая? -питам съвсем неочаквано за себе си, слисан от току- що чутото. - Бабинта ти тръткина, глупотевици на търкулки, сополи на висулки- развеселено римува разни глупости непознатият.- На такова място си, че дори на сън не си го виждал, но най важното е, че не си в болница, залят с гипс, а си в едно яйчице, което скоро пиленцето ще напусне и тогава...- гласът се извисява тържествено и аз неволно повтарям: - И тогава ? - И тогава ще падне чукане на космически бабички. Ние се смеем. Чувам собствения си глас и нещо огромно и живо навсякъде, което се тресе от смях. Побиват ме тръпки, но продължавам да се смея истерично. - Да не си господ или извънземно? -казвам, все още хихикайки - Я стига глупости!- тросва ми се непознатият- Аз съм ЖРЕЦЪТ НА КРИСТАЛНАТА ПИРАМИДА НА ВЕЧНАТА ХАРМОНИЯ, но може да ми викаш просто Жиго, обаче, това име няма нищо общо с чукането на космически бабета. - Разбира се, няма проблем.- съгласявам се веднага - Но, все пак, къде се намирам и какво е станало с тялото ми? - С времето ще си изясниш ситуацията, а щом помниш предишното си събуждане, не очаквам да имаме сериозни проблеми. - Ние? Очевидно аз имам проблем! - Добре- кротко казва Жиго- започвам да обяснявам, затова внимавай и не ме прекъсвай, глупостите ме изнервят. Освен това, има неща, които никой не знае със сигурност, защо се случват. Едно от тях е, че на всички двадесет и пет- трийсет и няколко години, в полупрозрачната плът на една, висока около сто пъти твоят ръст, пирамида се появява млечнобяло петно, което расте около една тукашна година, а понякога и две. Винаги това "яйце" е близо до земята и до някой от трите ръба на тетраедъра. Съдържанието му е някакъв висш растителен или животински организъм, който се появява жив, но често не оживява без специални грижи. - Аз съм в яйцето ... - Казах, да не ме прекъсваш- студено забелязва Жиго и продължава- а аз съм делегацията по посрещането на Негово величество! Млъквай и слушай!- Той продължава да говори, но мен ме понасят мътните към дълбините на сънищата- спомени. Сигурно съвсем ще го вбеся, си мисля и потъвам, потъвам... Падам! Летя към зейналата пропаст! Това е краят. Удрям се в нещо и провисвам надолу с главата. Вися, оплетен в някакви кабели. Земята се люлее. Целият склон продължава с грохот, нереално бавно и тържествено, да се срутва в реката върху старите къщи. Вися над сипея, оставен от срутването. Това е краят, краят... Защо се върнах за тоя проклет ръкопис. Задушавам се от нахлуващата в главата ми кръв. Събужда ме люлеене и тътен. Това не е сън! Хладнокръвно навличам анцуга, но силен трус ме просва. Скачам веднага и с няколко скока се измъквам от стаята. Библиотеката в кабинета ми се срутва. Ели стои в касата на вратата на детската стая и плаче. Тя е на осем, но е направила, каквото съм й казвал. Дори се е завила с едно одеало. Грабвам я, заедно с него. Синът ми е на прозореца, по пижама. Като ме вижда, скача и тича към мен, бос в снега. Валя се появява от къщата, награбила одеяла и дрехи за децата. Носи ги на топка пред себе си и стъпва бавно, сякаш е бременна. Изведнъж виждам пукнатината, но тя я прекрачва, без да забележи, гледайки към нас. Земята спира да се люлее. Уличката се изпълва с хора от съседните къщи. Пукнатината е не по- голяма от детска педя, но е разцепила къщата на съседката на две.Тя реве и нарежда нещо за покойния си мъж, сякаш го погребва сега. Развиделява се. Земята не се люлее, а само зиморничаво потръпва. Валя е постлала едно одеяло на два ката, на средата на калдъръма. Всички стоим на него, а тя започва да облича децата. - Май свърши- казвам несигурно- Дано да няма друг трус. Сънят, обаче, не ми дава мира и аз се колебая дали да отида до къщата. Пукнатината! Тя е между мен и къщата и сякаш ми е направила лоботомия. Тръгвам. Децата са боси. Ще развия главния бушон и ще взема фенерчето до таблото. После се качвам в кабинета и, ако успея да намеря бюрото под срутената библиотека, ще взема папката с ръкописа и на излизане дрехи, обувки. Съмва се, но аз още не съм тръгнал. Притискаме се под одеялата и аз разказвам на Валя съня си. - Тате, не отивай!- казва Ели- ама изобщо не ни е студено, нали, Санчо? Правя един курс набързо. После още един. Земята не се люлее и всички започват да правят като мен. Нашата къща и още няколко надолу по уличката са отвъд пукнатината, към реката, към която слизат стръмните стълбища до следващата пресечка. Всичко е на камък. И аз тръгвам да ровя за ръкописа. По къщата, строена от двамата ми дядовци строители, няма пукнатина. Само комините са паднали, но заслугата е, колкото тяхна, толкова и на земетресението през 1977, след което е строена. - Отивам да търся ръкописа- заявявам бодро- ако някой се сеща за нещо, да казва веднагически. - И аз идвам - заявява смело моят окръгленичък Санчо и ме гледа умолително със светложълто-зелени очища. - Александър няма да ходи никъде- обажда се с изстинал и прегракнал глас жена ми. - Тате, вземи нещо сладичко- умолява ме Ели. - Добре, ще ви нахраня.- казвам аз и тръгвам. Трябва да взема чантата с документите и парите за пазаруване от супника, каквото намеря за ядене из хладилника и ръкописа. Цялото кралско войнство е облечено, но трябва да бъде и нахранено, така че наистина тръгвам. Буден съм или поне така си мисля, но със сигурност съм мъртъв. Защо този посрещач не се обажда? Тишината в моята тъмна пещера звъни . Би трябвало да имам уши, щом чувам барабаненето на летящите с бясна скорост молекули. Мъртъв съм, защото се върнах за папките. Ние сме капки летим към земята в коси лъчи на залязващо слънце. Мълния блесва и ни събира. Вихър ни грабва и ни разделя. В мига на дъгата летим към земята, а тя ни очаква жадна и черна Моите стихотворения. Къщата се срути в реката. Отначало се наклони и тухлените стени на кабинета рухнаха, докато изравях бюрото от камарите джунджурии и книги. Масивното бюро, опряно на вътрешната стена не помръдна и ме предпази. Видях сивото навъсено небе и запълзях към него. Изправих се, като се хванах за някакво арматурно желязо и... там долу имаше няколко метрова пропаст, косо на уличката. Повечето къщи бяха сринати до основи, а хората бягаха нагоре ужасени. Тогава видях Валя и децата да бързат последни. Ели се обърна и те спряха. Скалата се тресеше и пропадаше, заедно с къщата. Държах се за колоната с две ръце и си мислех, че има шанс да остана най- отгоре върху развалините, ако къщата се срути към реката, но цялата скала изведнъж тръгна и разбрах, че ще се стовари на трийсет- четиридесет метра по- надолу. Това беше краят и аз нелепо помахах с ръка за довиждане, сякаш бях на някакъв отплуващ кораб, или заминаващ влак. Децата също ми махаха, като в някакъв кошмарен сън, а Валя плачеше и нещо ми крещеше. Друго не помня. Или съм се изпуснал, или нещо ме е цапнало по главата. По дяволите! За някакъв ръкопис... Може би съм в кома? Може би съм жив, по някакъв невероятен късмет, и всичко друго са нереални фантасмагории. Просто са ме дрогирали, за да не усещам болката. Всичко си спомням. Зная кой съм! Все пак съм жив! Жив! Каква дивотия, каква ирония, каква глупост! Да се завра, заради някакви стихове и някаква история на човешката простотия, в устата на ламята. Тъпанар! А, може би този Жиго не е бълнуване и аз съм мъртъв? Каква ирония- да се отървеш от тъщата, дето живее две къщи по- надолу и да си умреш... А жена ми се оказа хладнокръвна и разумна. Дали сънят ми я уплаши или заради децата, но не хукна да търси майка си. "Какво прави сега, не се ли събуди, защо не излиза...?" и все такива, но колкото и да пристъпяше от крак на крак, сякаш я гони нуждата, не помръдна от средата на улицата. Зная кой съм, но не зная къде съм и какво се е случило с мен. Толкова спокоен съм, сякаш съм натъпкан с транквиланти. Колко време съм в кома или умрял? Сякаш всичко е било преди минути, но кой знае? Не е възможно сега да съм някаква мъгла, в някакъв кристал, на някаква планета и някакъв си Жиго да ми предлага да чукаме някакви си космически бабички. Е да, на всеки му се иска да живее вечно или поне хиляда години, но аз съм реалист. Що за Дивотия! Никога не съм вярвал в някакъв бог или в призраци, нито пък в прераждането на душите, или пък в рая. Може би лежа някъде из руините и се пека в пожар, а чувствам сърбеж. Дано се събудя и това да е просто кошмар! Искам да се събудя, по дяволите! - Вече си буден- казва Жиго- и мислиш, че знаеш кой си, но това не е толкова просто, СПАСЧОУ! - Не е?! - учудвам се АЗ. - Не е. По никакъв начин не е толкова просто.- казва твърдо невидимият ми "посрещач". - Но... Но аз си спомних всичко, от игла до конец, както се казва, аз зная кой съм. - Нима!? И защо си толкова сигурен?- някак ехидно пита оня. - Защото не съм склеротик. Казвам се Димо Иванов Димов Рашков Добрев Атанасов Чекергиев, имам родословно дърво от преди Руско -турската война, жена и две деца, висше образование, 50 -60 стихотворения, от които половината излязоха в книжле. Имам... - Вече нямаш нищо, освен спомени и шанс за някакво бъдеще на тази планета, но нищо не е съвсем сигурно. - Напротив, напротив!- репча се неочаквано за мен самия.- Имам много неща, има много сигурни неща. Има живот и смърт, добро и зло, мрак и светлина. - Мисля , че ти засега си на тъмно- иронично отбелязва Жиго- Добро за кого? Нали си уж историк,а говориш глупости. За кого е добро Великото преселение на народите или създаването на една варварска държава, като Българската, на земята на цивилизованата, за времето си, Византия? Очевидно,по някакви свои съображения, моят посрещач ме предизвиква, но аз не искам да споря. Ръкописът на моята книга " История на човешките глупости и заблуди " ме уби, а една от големите глупости е да се гордееш или срамуваш за неща, за които нямаш вина или заслуга. "Ако се гордеете или срамувате от факта, че сте родени в България, значи сте инфантили, тъпанари, защото няма как да имате вина или заслуга за това, което е станало преди вас, но със сигурност носите отговорност за това, което ще се случва от тук нататък. Историята се изучава, не за да се бием в гърдите по Ганьовски, а да се поучим от добродетелите и грешките на другите, и да поемем своята отговорност за бъдещето.Само пред него сме отговорни, а не пред миналото..." Долу- горе с такава проповед започвах учебната година, но като бях ученик се гордеех, че майка е учителка, а татко шофьор на ТИР. Беше учител, но му писна да го лашкат от село на село, да пътува по тъмна доба и стана шофьор, та събра пари да построи къщата в Търново, но тя отиде в Янтра. Дано поне той да е жив и здрав, да помага, с това- онова от село, на Валя и внуците си. Голямо говедо съм. Все се надценявам, все нещо обърквам... Но, какво иска да каже това жиголо? Защо се подиграва с един мъртвец! Дори мога да си спомня как... - Стига споменчета- брутално прекъсва мислите ми той- по-добре се вземи в ръце и се концентрирай върху ситуацията в момента, тук и сега . - Тя пък една ситуация... Не мога да избягам от нея, нито да те махна от главата си. - Ти винаги си бягал и даже си надминал себе си.- казва, сякаш ми размахва пръст, невидимият нахалник. - От къде знаеш?! Откъде, накъде, имаш право да обобщаваш? Какво знаеш, всъщност, за мен? -Доста поназнайвам, защото това ми е работата, като жрец. Още преди да се появи петънцето, "Нещо" се пльокна във виртуалния свят на био-криогенния пазач и аз трябваше да вляза, да видя, какво се е запътило насам да се излюпва... - Не ме прави на глупак. Цял живот не може да ти стигне за такова нещо. - В реално време не бих успял, но твоите еманации цъфнаха за части от секундата, а тя тук е доста по- къса и виртуалният свят е много бърз, много. - С какво право се ровиш в душата ми?! Какво искаш да кажеш? Че съм страхливец?! -бесен съм! - Длъжен съм. Аз съм твоята делегация по посрещането, твоята духовна акушерка, и единственият, който се интересува от тебе, засега, разбира се. - Е, и...- не мирясвам аз. - Вицът е старичък и сигурно го знаеш. Просто стига спомени, защото, по физиологични и други причини, спиш три четвърти от времето, и сънуваш спомени и други глупости. Цели 25-30 дни ще е така, което прави не повече от 6-7 дни будуване и време за предварителна адаптация към средата. - Е, и... - Не искам, като се излюпиш, да откачиш и, или да се самоубиеш и изобщо да свършиш нещо тъпо и, или варварско. - Е,и... и как ще се излюпя, като бебе?- настръхвам виртуално, защото не съм сигурен имам ли кожа . - Глупости, глупости... съвсем нормален, съвсем надървен за космически бабета. - Бабета, бабета,... а какво да правя, когато съм буден, като нямам очи, уши... нямам нищо, нищо! - Питай и повече внимавай, какво ти се обяснява!- наставлява ме Жиго, но аз нищо не питам, а правя опит да се репча, макар че съм почти заспал : - Слууушам шефее- опитвам се да извикам с всичка сила, ако това изобщо е възможно, и чувам Жиго подигравателно да ми припява: - Наняй, Димчо, наняй, бебчо; наняй, Димчо, наняй, бебчо... Бабички, сладички, космически ...Дрън, дрън. Заспивам си прав... Заспиваммммм Оммм, оммм, омммммммммммммммм....... Вързан съм за изсъхналата ябълка, насред градината. Ръцете ми отзад, една за друга, а кабелът- за дървото, но е къс и не мога да се развържа. Вързан съм, като бледолик от индианци за стълба на мъченията. Вързан и жаден. Всички са забравили за мен и дори сестра ми не наднича отнякъде да злорадства. Жаден съм! Устните ми лепнат, а августовското слънце препича ужасно. Опитвам да стоя в сянката на дебелия опушен ствол и в същото време избутвам кабела надолу. Надявам се да прекарам ръцете си отпред. Дори съм сигурен, защото съм го правил, като ги държа една за друга, но сега са вързани малко по-нагоре. Почти съм седнал, но номерът не става, и аз лягам на една страна. Устата ми се напълва с пепел от огнището, но успявам с големи усилия. Кабелът е дебел и е двоен, като този от антената на телевизора, но, след моите усилия, болезнено се е врязал, почти до кръв. Двата раздвоени края са вързани от другата страна на дървото, след като го обикалят пет или шест пъти.Опитвам със зъби да развия другите две крайчета, но те са оголени и завити с клещи, а ръцете на всичко отгоре ми пречат. Тогава започвам да чупя медният проводник нагоре-надолу, нагоре надолу... В очите ми също е влязло от пепелака, останал от варенето на компотите снощи, и аз плача, но продължавам: нагоре-надолу, нагоре надолу... Не мога да се откажа. Струва ми се, че ще умра в тая жега от жажда, защото съм ядосан на всички, и искам да плачат, когато избягам. Те сигурно ще плачат и ако умра, но аз не искам да умирам. Не искам! Нагоре-надолу,нагоре-надолу... Едната половина на кабела е по-дълга, защото се опитвах да стигна вързаното. Тя е затисната от другите обиколки и аз я чупя упорито цяла вечност. Толкова бях сигурен, че ще се отвържа, а се оказа толкава мъчно и гадно..., но аз ще си отмъстя, ще му счупя фара на моторетката! Нагоре- надолу, нагоре-надолу... Ако можех да хвана с две ръце, досега да съм изчезнал, но ще успея. Първо ще се напия с вода, от кладенеца на лелята, и ще се наям с грозде, а после изчезвам. Нека ме търсят. Мога да отида на островчето и там тайно да си направя сал, и после надолу, по Дунава- до Черно море, и после някъде на юг, където няма зима, защото зимата не мога да избягам никъде. Надолу- нагоре, надолу- нагоре. Кабелът изведнъж омеква, значи е счупен, но сега трябва да скъсам обвивката. Най- после. Свободен съм! Кабелът е дълъг, защото вуйчо не го е срязал, за да може да го ползва, но на мен ми пречи да вървя, и се налага да го нося с вързани ръце. Лозето е на две крачки и аз се шмугвам да зобам почти зеленото грозде. Ако дядо ме види ..., но той е на покрив и довечера ще се провиква. Той щеше да ми се кара, но после щеше да се скара и на баба, че ме е изложила. Зобам киселото грозде с мръсни ръце, късам чепките и разпилявам по земята. Затова дядо ще се ядоса истински, както, когато му казах: "който си има градина, да я копае", защото ме викаха да играем футбол на . Тогава ме подгони и аз скъсах с челото си една ръждива тел, опъната от крушата до кола на лозето. После му се извиних, без мама да ме кара, но сега всички са против мен и аз ще избягам. Плюя и се давя.Ау, каква гадост! Миризливка! Отивам през комшулука у лелята на майка. В тежката кофа на кладенеца има малко топла вода, но аз несръчно я разливам на лицето си. Доста време ми отнема да трия кабела на стъргалото, но накрая успявам да се освободя. Свободен! Но съм жаден. Кладенецът скърца ужасно и някой може да ме чуе, и да ме подгони, преди да съм се напил до насита. Лелята я няма, свакото е с дядо на къщата, но вуйчо или татко могат да чуят. Никой не може да ме стигне. Има да ме гооонят. Вуйчо е шкембелия, а татко няма да ме гони, ако не е сигурен, че ще ме хване. Най- накрая пия вода и пия, пия, докато коремът ми се надува- чак не мога да дишам. Става ми тежко на стомаха и сядам на сянка под ореха на лелята. Ако някой види, че съм избягал, откъде ще знае, че съм тука? Сигурно е три- чувам нашата радиоточка да казва часа. Голяма жега. Кокошките се въртят край мене, с разперени крила и отворени човки, и нещо на гърлото им бързо мърда, сякаш преглъщат слюнка. Ако не бях се изплашил, нямаше да ме хванат, защото съм на 12 и съм доста бърз, но като извъртях шамара на баба, се паникьосах и се залостих в задната стая, като подпирах бравата с ръка, опряна на таза, така че все едно с греда си я подпрял. Сега ме болят дланта и китките, по които има следи от кабела, дето се е врязал. Обаче издържах поне сто и двадесет бесни килограма на тая дръжка. Даже си помислих, че ще се счупи, и си виках- дано да е от другата страна. После дойде баща ми и взе да ме убеждава, че нямало къде да ходя и все някога трябва да изляза от там. Той е привърженик на метода на убеждаването, но има тежка ръка. В един момент реших, че съм достатъчно бърз да пусна бравата и да скоча през прозореца, но оня дебелак вече ме чакаше. Сега обаче ще обмисля всичко до най-големите подробности, на сянка под ореха. Само трябва да гледам към комшулука и голямата порта на двора. Ако някой се появи, ще хукна през градините, но няма да изляза на улицата, защото вуйчо ще ме подгони с моторетката. Трябва да измисля как да си взема колелото. Но баба ми си го търсеше тоя шамар. Ще изляза на улицата и ще мина по канала за водата, който още не са заровили, защото хората не са си сложили чешмите. Изобщо не се срамувам, че я шамаросах. Тя е голямо кречетало и всичко обажда и все зейка й в устата. Даже дядо понякога се ядосва и тогава тя мълчи, но иначе все вика подир мене или сестра ми, а най -много след вуйчо, та чак не се траят, защото и той й вика, но по майка не вика, защото тя е учителка, а на времето баба искала да я направи шивачка, но дядо казал, че времената се менят и учените хора по- добре ще живеят. Обаче снощи, докато печах чушки на жаравата и се въртях край огъня, тя каза, че ще се напикая, и аз се напиках, но си мисля, че не е вещица. Това са глупости. И майка ми каза, че ще се напикая, защото ядох много диня и съм ходил да се къпя на канала. Миналото лято пак се напиках, но не си спомням, от огън ли беше, или от диня. Зимата беше, защото си намокрих краката.Аз не съм пиклю и баба си заслужава шамара, защото е предател. Не трябваше да обажда на бабата на Грета. После всички ще ми викат пиклю. Аз, обаче, ще изчезна някъде. Не съм пиклю и страхливец. Трябва да си взема колелото! То е опряно на пищника, съвсем близо до портичката, така, че ще се промъкна по канала, ще го грабна и даже може никой да не ме види. Имам късмет, защото, когато ме накажат, го заключват в одаята, а тя е на двора . Знам къде е ключът, но от там не мога да изляза. Голям късмет. Ами, ако вуйчо или татко ме усетят и ме подгонят? Тогава влизам в училището, оставям колелото и се скривам в храсталаците или излизам от другата страна на поляната. Трябва сега да си взема колелото, докато още са в къщи и си почиват. Вуйчо сигурно хърка в задната стая на хладно, а баща ми е в предната, където спят, майка и баба са долу, в новата пристройка. Майка много ми е ядосана и си мисли, че от мен няма да стане човек. Тя не може да ме набие вече, защото мога да й хвана ръцете и съм по-силен от нея, а тя е дребна, колкото мене. Няма да се извиня! Тя сигурно ще плаче за мен. И на дядо много ще му е мъчно, защото няма да има кой да му прави компания вечер, когато се върнат овцете. Пасем ги двамата край шосето и той понякога ми разказва приказки, които не съм чел никъде. Понякога само ми приличат на тези, които съм чел, но той всеки път разказва по- друго, защото си измисля, според поуката, и някой път ме засрамва. Като стигна в южните страни, ще му напиша писмо. Само да не ме хванат, както са хванали вуйчо на границата и после го били в затвора. Ама така яко се оригнах, че пуякът на лелята изколдурка. Портичката скръцва противно, но аз съм вече на улицата, и яхвам моят бегач. Май никой няма да ме гони. Колелото няма скорости, но аз му викам бегач, защото е с тънки гуми и е леко, защото не е българско. Купиха ми го, като завърших първи клас. Тогава не живеехме при дядо и не събираха пари за къща. Мръква се. Излязоха комарите и в колибата не може да се спи. Лежа по гръб и ги разпъждам от свитите си крака. Не мога да заспя в тази изоставена бостанжийска колиба. Страх ме е от змии. Дори може да влезе в устата ми, докато спя, защото имам трета сливица, другите ги извадиха, но аз спя с отворена уста и пак се разболявам през зимата. Наядох се с ударени от градушката дини, но да имаше поне една филия, намазана със свинска мас и поръсена с цяла лъжица захар.Това е моето атомно гориво и с една филия сутринта изкарвам до вечерта.Цял ден ям плодове и майка казва, че затова не се разболявам през лятото и се кара на дядо, като ми зачервява лимонадата. Той, обаче, обича да похапва пастърма и да пие вино вечер и аз му правя компания, защото татко се връща късно, а дядо си ляга рано и не гледа телевизия. Някой път си прави сиромашка кокошка, с носна кърпа и баба започва да мърмори. Тя мърмори за всичко и все ме обажда на татко. Ако дядо вземе пешкира, пак мърмори, че трябва да го пере, защото лукът много мирише. Дядо яде и много чесън с пастърмата и аз му беля скилидите.Неговите пръсти са дебели и напукани, направо квадратни. Лютото убива заразите, но аз не мога да ям много люто, но сиромашка кокошка, с пастърма или сиренце и малко винце, много обичам. Не ми се вярва змията да влезе на някого в устата, ако яко хърка, но аз не знам, дали хъркам. Чардакът над колибата е доста висок и виждам края на селото и минарето на джамията. Слънцето е залязло, но облаците са още червени. Гарваните не са се прибрали в салкъмовата гора и летят нататък на парцаливо ято. Даже виждам комините на ТЕЦ-а, как пушат като големи гърнета. Качих се горе, да избягам от комарите, но не ми се спи. Рано е. Сега сигурно вечерят, под ябълката до пищника, и говорят за мен. Вуйчо може да си е отишъл в Русе, защото утре е понеделник, и сега него ще изкарат виновен за всичко. Най- ядосан е татко, защото, според него, мъжете трябва да си понасят заслуженото, а не да бягат. Според него, съм страхливец, но аз не съм страхливец и дори хващам змиите с ръка. Вярно, че са водни змии, но другите се страхуват. Като им пльосна една голяма буца кал и ги хващам. Страх ме е от болката и от нищо друго не се страхувам, но, когато трябва, се бия. Когато гърми и се святка, даже си свирукам. Някои от нашият клас се страхуват и ми шъткат да не съм извикал гръмотевицата. Бабини деветини- че нали гръмотевицата е голяма искра и на училището има гръмоотвод. Те дори не знаят за огньовете на свети Елам и не четат "Космос" и "Наука и техника за младежта". Когато не ми дават да гледам ФИЛМА след "По света и у нас", понякога чета книга в леглото, докато заспя и става среднощ, но никой не знае как правя номера с лампата, защото ластикът хвръква зад вратата, след като я угаси. Сестра ми Вярка знае да мълчи и се мушва под завивката, а аз чета, докато заспя. Веднъж дядо отишъл в тоалетната и видял, че в задната стая свети, но като влязъл да угаси - аз спя с отворени уста и чак сливиците ми се виждат, а някой угасил. Той много се чудеше и на края реши, че мама е угасила, защото татко се чувало как хърка. Почти се мръкна и излезе вятър. И други неща не знаят, а все ми викат, че съм дърдорко. Комарите ги няма, но може да ми стане студено! Само че, как да кача на чардака една бала със слама и да се заровя в нея? Но още не ми се спи. Могат да тръгнат да ме търсят и да дойдат тука. Вчера се похвалих, колко дини сме намерили с Веско на развалените бостани, но от друга страна, кой ли пък ще се сети, какво съм дърдорил вчера. През лятото никой не ме закача, освен, ако трябва нещо да купя и тогава се усещат, че съм изчезнал. Вечер, като се върна с чувалчето, не ми се карат дори. Иска ми се да си гушна моят приятел Борко, и да видя дали има вода в паничката, защото аз съм пак жаден. Като го пуснах при женските, татко много се ядоса, защото били вече за клане, но той разбра късно и зайчетата почнаха да се раждат.Беше ми много интересно, като ги качва и мърда бързо, сякаш е шевна машина, а после пада по гръб. Цяло лято нося трева заради тая глупост, но нали на Борко му беше хубаво, пък и сега имаме 29 зайчета. Ако си бях обадил какво съм направил, щяха да са два пъти повече. Нямаше начин. Мръкна се съвсем, а аз съм жаден. И без това трябва да сляза за слама, защото стана хладно. Намерих две съвсем здрави дини в гюрлюка от балур, като по чудо не ударени и не откъснати, и ги сложих в чувалчето за Дунава, но ще трябва да счупя едната в тъмното. От панаира си купих прожектор, но нямаше как да си го взема. Дядо ми даде парите, без да знае мама, и каза да си купя нещо, а не да гърмя на празно или да ги давам за люлки, защото вече съм голям за тях. На мен нямаше да ми дадат, защото пестят ЕДНАТА заплата за нова къща. Но прожекторът е под леглото ми, в една кутия от обувки. И ножчето ми е там. Сега трябва да счупя динята и да ям в тъмното като прасе. Все ми се карат да дъвча и да не гълтам като пуйче, но аз почти винаги съм много гладен, като сега. Да имаше една филия със свинска мас и много захар отгоре. От сутринта не съм ял хляб. Даже изядох само две гюзлемета с праскова, а мога да изям четири. В одаята има подкови и пастърма. Тя е до голямата задна стая от северната страна, но се влиза отвън през едно прустче, където са стълбите към мазето. Ако се промъкна, ще си взема запаси за утре. Дори брашно мога да си взема, защото в одаята има дори яйца. Ключът го знам! Той е много голям и ръждив, но вратата не скърца. Не ми се спи! Гладен съм! Не ми се спи! Буден съм и това не е сън, а спомени от селото на майка ми. Гладен съм! Усещането е толкова велико и реално. Значи съм ЖИВ! ЖИВ СЪМ! Жив съм, защото съм гладен. Гладен съм, следователно съществувам... НО БАЩА МИ БЕШЕ УЧИТЕЛ И ИМАХМЕ КЪЩА НА СЕЛО!!! НЕ БЕШЕ Тиражия! Каква бъркотия. Но аз си СПОМНЯМ като се преместихме в Търново. Тогава бях за трети клас. Не може да бъде! Не съм луд, по дяволите ! ТРЯБВА да помисля спокойно и .. Аз съм шизофреник!?? - Жиго, хей, има ли някой там? Жиго, чуваш ли, искам да поговорим. Искам да говоря с някого. Полудявам. Спокойно. Трябва да съм спокоен и да мисля логично. Спокойно... Такаа.... Моята пещера, моята тъмна дупка не кънти както в началото, сърбежът го няма, ГЛАДЕН съм и съм луд, защото всичко това е лудост. Спокойно, Тъмничарят го няма, да гледа през шпионката, и мога да помисля на спокойствие. Това е шанс, но откъде да знам, че не чува моите мисли? И, какво от това? Нали каза, че знаел всичко за мен, че най- общото му впечатление от мен е, че все съм бягал. Ако можех само да се убедя със очите си, че това, което ми каза това жиголо е вярно, само ако можех да съм сигурен, че наистина се намирам на някаква друга планета, в някакво яйце... Но това не може да е вярно. Може би това е експеримент и затова съм лишен от сетива, а съзнанието ми си прави шегички, оставено без дразнители. Чел съм някъде за това, но защо нищо не си спомням, освен, че съм мъртъв, че земетресението... Но, нали бях електричар във фуражния цех и се казвах не Димо, а Александър. Някакво оплитане. Сякаш съм живял два живота. Кой съм аз, по дяволите? Не мога да се оправя с тази бъркотия, не мога да мисля спокойно! Просто няма начин. Ами Валя и децата? - Жигоооо! Алооооо. УУУУУ! Имали някой там? Ехоооооооо! - Жиго отсъства- казва някакъв момчешки глас- Жиго чука долу в хотела и ще се върне чак утре по обяд. - Кой си ти? -питам обнадежден и заедно с това малко стреснат. - Зная много за теб- казва с плътен и познат алт непознатият- Аз съм нещо като виртуална личност, твоята бавачка. - Кажи ми кой съм, къде съм и какво се е случило със мен!- - А вълшебната думичка, къде я забрави? -гласът е съвсем друг и пак е познат, но аз не мога да се досетя. - Ако обичаш, много те моля, говори ми с твоя си глас и отговори на въпросите ми, защото мисля, че полудявам. - Е, добре, на някои мога да отговоря, но на други ще си търсиш отговора сам. - Поне ми кажи дали полудявам и кой съм всъщност, защото в главата ми е невероятна каша. Моля те!- не забравям вълшебната думичка, но всъщност прозвучава почти като заповед. - Не мога да ти кажа кой си! - А Жиго може ли? - Не и той не може- отговаря ми бодър старчески глас.- Трябва сам да се справиш. - Но защо, ами, ако избера фалшивите спомени? - Те всички са истински, но някои просто са ти по- по мярка. - Но...- опитвам се да кажа нещо, но нищо не мога да измисля. - Имаш богат гардероб, но сам трябва да решиш, какво да навлечеш. -довършва той, защото аз мълча объркан . - Но как е възможно, не разбирам!- най-после успявам да реагирам на чутото- Машините не се шегуват, нали? -съвсем шашнат възкликвам аз. - Нали ти казах, че не съм машина и зная много. - Да- отговаря едносрично Виртуалният. - И не съм умрял? - Да. В известен смисъл. - А там, в тези обикновени светове, какво е станало с мен? - Нищо особено, продължава да се случва все същото. - Как така продължава?- питам изумено. - Ами ти сам го изчисли, на една салфетка, на една маса, на чаша бира и пържена риба, на един плаж, на една планета и дори… - Спомням си, но това не беше на сериозно. Едно са приказките на маса, а друго нешо е реалността! Онзи приятел имаше черни от оловото нокти, тровеше се за много пари и аз му доказах, че всичко е вечно, щом Вселената е безкрайна. Той не вярваше, че все някога ще си пием бирата пак- дори, ако сега се напием и се удавим, но това си беше тъпа шега. - Това не е всичко- спомни си по-добре. - Той вярваше в прераждането и май не му пукаше много. - Не е това! - Е, да, напихме се и аз му казах, че е Бог, защото аз също съм Бог, и, че в крайна сметка, ние сме един голям безмозъчен Бог с шест милиарда тела, а мъдите му са заклещени някъде в Червено море, заради глупостите на Моисей за Обетованата земя. - Топло- казва Виртуалният - Аз съм нещо като бог? - Захлаждане. - Аз живея в много тела едновременно? - Все така. - Предавам се - Много бързо. Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна, запея... Песен искаш ли? Жокерчее: лигави се той с гласа на някакъв водещ рекламно шоу и запява с моя дрезгав тенор: На колко ли сватби съм бил и колко ли вино изпил- не помни се, мале, не помня. На моята само не бях, на моята само не пях- все вятъра с коня си гоня. То вятърът, сине, си духа, но аз остарела съм, глуха. Защо ти е тази гъдулка? Я, сине, вземи си сираче, че то да те люби и тачи, на къщата трябва й булка. Не видиш ли Мезюва Неда? От мъничка все тебе гледа- работна е и обичлива. До тъмно се бъхти горкото, а няма сукман за хорото, че татко й всичко пропива. Ех, мале, вече белея, да искам Неда не смея, че лятото в къщи ме няма. Отивам пак на градина, в Унгария, мале, в чужбина. Да взема парата голяма. Чуй, сине, пари се печелят- да храниш булче и челяд. Животът набързо минува. Неда на теб се надява, а татко й пък я не дава за сватба не иска да чува. Върна добри годежари, напил се и зле я ударил, че него му трябва слугиня. Да бях, вика, лельо, сираче, при цигани, лельо, ковачи- нямаше да съм робиня. Послушай ме сине, вземи я! А оня урунгел с ракия напий го, дано се задави! От малка, сине, те люби, но татко й ще я погуби... напий се- не знае що прави. - Какво е това? Звучи ми познато. Но това е моят глас. Какво правиш, дявол да те вземе!!! Какво искаш да кажеш? Но, тогава бях в инвалидна количка!? Боже господи! Това го бях загубил и не влезе в книжлето. Май не беше точно така... Значи е това- бил съм инвалид. Не е възможно, защото изтървахме срока за спортното училище и... Да, бях щангист, но нищо не излезе и се осакатих. Колко живота съм живял, по дяволите, или..., или това са фалшиви спомени. Фантасмагории! Или пък са чужди, но на някой като мен???! КОЙ СЪМ АЗ?! Какво съм аз, по дяволите! -Хубав въпрос, в десятката. Криза на идентичността- казва друг глас. - Кой си пък ти? - Същият. Наричай ме Гъба, за по- лесно и не се стряскай много от бъркотията.Старците сме така-сами си говорим. - Аз не мога така. Искам всичко да е ясно и на мястото си. Къде е другият? - Онова чукче ще дойде чак утре към обяд, а сега е след обяд. Но на теб не ти се спи? - Не зная. Изморих се да мисля. Обърках се. - Мога да ти пусна музика и да се убедиш, че имаш уши. Това ще те успокои. - Зная, че имам. Чувам тишината, как звъни.- казвам не съвсем уверено. - Това е много добре, но аз ще пусна музика през високоговорителите на максимална мощност, а ти, по моите сметки, ще я чуваш като комар на ухото. - Добре. - Чуваш, нали? - Да, по дяволите! Това е Бах. - Имам всичко, което можеш да се сетиш. - Тогава пусни Лед цепелин или Дииппърпъл- проявявам каприз аз, но откъде знам английски толкова добре и защо Гъбата ми говори на този език. Май, да имаш чужди спомени, си има предимство, или пък това съм все аз? - Аз съм нещо като обобщение, квинтесенция на самия себе си? - Почти топло- направо ме шашна, разби ме - с младежки глас се провиква Гъбата- Майтапи- това е гласът на онова косматото извънземно, сещам се изведнъж. Уж нямало да ми помага, но може би точно това прави. - Но, щом чувам музиката с ушите си, как разговаряхме досега, защото звукът идваше отвътре- задавам първия въпрос, който ми хрумва. - Телепатия. Както с Жиго. Тоя мързеливец ме използваше, за да говори с теб, а едно време жрецът сам си вършеше работата. Сега си има слуга, момченце за всичко- оплаква се Гъбата- Затворен съм в сандъка и дори не мога да видя какво става наоколо. Всички камери не работят, защото няма кой да смени повредената платка на компютъра. - А Жиго?- питам аз - Жиго е един много дърт пръч, както би се изразил ти- недоволно отговаря Гъбата и продължава по- спокойно- Жиго през лятото изобщо го няма, защото тука туристките от космоса са малко, а през зимата се мотае долу из хотелите. Ако не бях го повикал, само двамата щяхме да си говорим. - Звучи ми познато- отбелязвам аз, а събеседникът ми продължава да се оплаква от първият ми посрещач- Просто няма кой да го замрази, защото е жрец, голямата работа, а всичко на практика аз върша, но такава е традицията и никой нищо не може да му каже. Още повече, че желаещи за тоя снежен пущинак с екстрасензорни възможности, на практика няма. - А ти кой си и защо си тук? - Аз съм един стар сандък от неръждаема стомана и керамика на двайсет крачки от твоето яйце. - Но говориш като човек и смяташ в крачки? - Браво, наблюдателен си, но би трябвало да се досетиш. - Че мерките тука са други?- довършвам нахакано неговата мисъл- но ти би могъл да ги преизчислиш. Нали си компютърът в сандъка? - По- добре не бързай, като муле пред майка си, а изслушвай по- умните и патили от теб!- сопва ми се със старчески глас Гъбата. - Извинявай- казвам с искрено съжаление, докато се чудя, откъде е взел тези познати, мили и родни клишета от детските ми години. Но още по- странно е, че сякаш самият аз се вдетинявам.- Зная, че си виртуална личност, но забравих. - Не е точно така, но е трудно за обяснение. В сандъка има не компютър, а гъба, която се храни от специален разтвор анаеробно, защото е от друга планета. Аз съм гъбата, доколкото тя е моето тяло, но преди бях жрец, точно в тази пирамида. В контакт съм с компютър, който донякъде е на мое разположение и, който има криовълнов сензор за връзка с други компютри и измерения. На времето бях и съдия, но то изтече като един ден преди 8 000 години. - 8 000 години си в някакъв сандък!? - О, не, разбира се. Тук съм от 3 028 години, откакто има гъбести мозъци. - А къде си бил през останалото време. - Преди да се появя в гъбата, бях в "чистилището" и преживях всичко, което съм направил или не съм, заедно с последствията от това, но беше голяма скука, защото, освен с жени, не съм съгрешавал. Просто, като жрец, и под влиянието на пирамидата, не можех да лъжа, а всичко лошо започва с някаква лъжа или невежество. Сексът без игрички и лъжи изобщо не е грях, както би се изразил един варварин като тебе. Не зная къде съм бил през цялото време, но има ли значение- сега съм тук. - Значи, сега не мога да лъжа, Жиго не може да лъже, ти не можеш да ме излъжеш.. - Грешиш за всеки от нас, защото аз сега съм гъба, а вие с Жиго сте варвари, на които пирамидата не въздейства. - Но как е станал тогава жрец?- задавам следващия глупав въпрос, защото започвам да се досещам- Текучество, нали? - Все пак той има екстрасензорни способности, но за по- лесно контактува чрез мен. - Телепатия? - Да. Контактът с мен за него е много по- лесен. Не е нужно тепърва да се настройва на друга вълна, а за мен да се свържа, с когото и да било, особено, ако го познавам вече, е все едно да се видим на парти. - А, можеш ли да видиш мястото, откъдето идвам? - Това не е едно място и е доста сложно, без да съм имал контакт или да имам ориентация, защото има безброй, почти идентични на твоите "спомени", места. - Тогава, защо се оплакваш от камерите- задавам импулсивно следващия глупав въпрос, който ми идва на ум. - Ако наоколо няма никой, не виждам какво става из околността, не виждам пирамидата, нито сандъка, в който се намирам, а всяко живо същество има инстинкт да търси такава информация. Изпитвам безпокойство. Животът ми е преминал тук, а на Жиго не му пука. - Да направим сделка!- изтърсвам следващата глупост, навярно. - Зная какво искаш, но е невъзможно. - Какво ти струва да опиташ да ги намериш по моите спомени? Нали аз съм тука. - Май съм те надценил? - Много добре разбрах, че за безкрайното всесъществуващо никога нищо не се променя и понятието време може би няма смисъл. Нали? - Почти в десятката.- насърчава ме той - Всичко е повторимо и всички възможни варианти на всяко събитие, на всякакъв етап, съществуват в него и тяхната честота във времето и пространството е константа...??? - Доколкото съм наясно с повечето философски и религиозни модели, на път си да формулираш една от хипотезите, но имаш ли доказателства за безкрайността или крайността? Изобщо, ако всесъществуващото е наистина безкрайно, по безкраен брой начини, и същевременно е крайно, в безброй много аспекти и измерения, как, тогава изобщо можеш да твърдиш нещо определено за неговите свойства? Откъде си сигурен, че понятия, извлечени от ограничения ти жизнен опит, са приложими и меродавни за нещо, което може би не е възможно да опознаеш. - Ясно, ако паят е безкраен, не мога да съм сигурен, че целият е ябълков, колкото и да изям от него. Но за мен този факт е без значение, защото аз искам едно парче, което вече съм нахапал, искам си моето парче, моя си ябълков пай, на който вече познавам вкуса. - Това означава, че не искаш да разбереш ситуацията и дълбоко в себе си се съпротивляваш на фактите. - Аз не съм бог, аз не съм всесъществуващото, аз съм човек и имам чувства, дявол да те вземе. Просто поне опитай да направиш нещо за мен. Искам да зная за Валя и децата, от момента, в който Умрях! - Откъде си сигурен, че това си бил ти, и какво общо, освен преживяното на сън, имаш с оня труп в развалините? Нали сега си тук. - Аз имам чувства! Аз съм това, което съм, защото имам спомени, минало! Аз съм тук и сега, но съм това, което миналото, спомените, чувствата са направили от моята детска душица. Тук и сега нямам детство и, доколкото разбирам, няма да имам. Искам да зная!! - Какво искаш да знаеш? Вариантите от момента, който си спомняш, са неограничени като бройка, а времето не е някаква универсална твърда и неизменна координата. - Но, някои събития са по- вероятни. Едва ли е имало трети трус, разрушителен като първите два . - Искаш цялата трансцедентно прецедентална съвкупност в, достъпната за мен, вселена? - Може би е това, но не съм сигурен, дали съм наясно, какво означава това понятие. - Не се притеснявай. Много светове на разума не могат изобщо да стигнат до тези понятия и мислят, че пътуват във времето. Те се месят в развитието на паралелни светове “по-назад" в "пътя". Някои дори воюват помежду си за "своето си" минало. И тук има такива варвари, които търсят реванш от времето. Времето не върви никъде назад, Спасе, и за това сигурно има проста причина, която, обаче, поне на мен не е известна. Опитът обаче неопровержимо доказва, за сега, този факт. Спомни си твоята аксиоматична философия на физиката на елементарните частици, която така и не довърши, защото се оплете като пиле в кълчища. - Не! Беше само философия, а с елементарни частици се занимавах на съвсем популярно ниво. Скъсаха ме на теория на вероятностите, защото почнах да споря, че понятието независим опит е гнила работа. Но това беше в Русе, онова сбъркано говедо със лайняно презиме Бокув. Чакай! Не, не, беше като учех в Шумен математика и физика. По дяволите! Прав си. Спомних си, но нищо не излезе от цялата работа. Някъде из шкафовете се подхвърляше известно време. В главата ми е голяма бъркотия, за да съм на нивото на проблема. Страхотна бъркотия. Искам да направиш, каквото е по силите ти. Поне опитай. Важно е за мен да зная, че не е имало други трусове и са напуснали града живи и здрави, че на село къщата на дядо ми е издържала и имат къде да се подслонят. - Това просто е най- ярката емоция, но, преди да искаш нещо, трябва да си наясно какво е то, и, какво всъщност ще получиш, защото може да стане: аз ли грешно се молих, ти ли грешно ме разбра. - Като се излюпя, ще ти оправя камерите.- Удрям го май на пазарлък, защото и това съм правил в някой живот навярно. -Да смениш една платка не е кой знае какво, а, освен това, имам опит и с телевизори, камери, и въобще... - Мисля, че ще се справиш, ако ти помогна, но проблемът е, че нямам орехи да поръчам платката от склада. Само Жиго има пари на сметка, а той все забравя да извика поддръжката. Текущите се разплащат и без него, но ,за ремонт, трябва да се размърда. - С виртуални орехи не можеш да се наядеш.- Казвам нещо си, за да забравя, че се пазарях преди малко, като циганин за булка. - Някога, орехите са били много важни, защото са големи като два юмрука и стават както за храна, така и за гориво. Да имаш орехи за зимата, означавало да оцелееш. После започнали да правят метални с всякакви размери, с дупка за нанизване. Но на мен не ми се слушат исторически лекции. Изобщо, ако можех, нищо да не зная за тази планета. Уморен съм. Искам да съм у дома, каквото и да означава това, дори, ако трябва да умра и пак да се родя, за да се повторят всичките тези животи, но без земетресението и това непонятно и страшно приключение. Но, странно: излиза, че някъде, всичко, което си спомням, се случва на... някой друг?! Сякаш съм вода в ръкавите на река, която се влива в морето на вечното, а след мен идва друга вода, която ще мине по същия път, ще й се случат същите камъни, завои. Бих искал да се изпаря на атоми и да падна като дъжд някъде в дивните планини на детството. Но, на кое детство от всичките? Буда е прозрял средния път, спомняйки си бащиния дом. Цял живот е търсил тази безметежност и щастие на наивното дете и я нарекъл Нирвана, а за мен спасението е, може би, сън или... вечен сън. Искам да заспя и да избягам от този непознат и страшен свят на непознати. Искам отново да избягам. И, какво от това? Майната му на Жиго, голям психоаналитик се извъди, ровичкайки из душата ми. - Спасе, няма ли?... - Казвай ми Димо - прекъсвам загрижения старчески глас. - Димчо, ако искаш, разкажи ми най-вълнуващите спомени и нещата ще се понаместят. Нямам друга работа и мога да слушам, докато заспиш. - И без това знаеш всичко. - Зная фактите, виждам и чувам това, което си виждал и чувал, но, аз не съм ти и отношението към тях си е твое, а то се променя, заедно с теб, във времето. Дори да забравиш всичко, ядрото ще остане, както става с общата култура след всичко, което си научил, и, вече си забравил.Още дълго ще се луташ из лабиринта от спомени, докато се оформиш като нещо цялостно и относително завършено. Ще минат години, но е важно да започнеш отсега да казваш на себе си нещата от твоя минал живот честно, с истинските им имена. Говори и всичко ще стане по- лесно за твоя бъдещ живот на тази планета. Да се откажеш от шанса да имаш достатъчно години пред себе си, за да направиш всичко или почти всичко, което имаш като идея и мерак, е бягство от себе си, страх от живота. Помисли и ще разбереш, че съм прав. - Майната ти, гъбар! Конско ли ще ми четеш или ще направиш нещо, за да се махна от тук. Уморен съм. Като спя, нямам спомен за това място, нито кошмари... Какви ги дрънкам? - Добре, ако наистина много ти се спи, спи, но, имам едно предложение- казва благо старчето, но аз вдигам виртуално рамене и не отговарям. - Мога да те извадя за малко от тъмницата и да видиш какво вижда Жиго или някои друг наблизо? - Майтап? Нали чукал някаква бабичка в хотела долу? -започвам да схващам с изумление предложението.- Майтапиш се, за да ме?... Ще виждам?! - Да, да, без шегички. Тъмно е, но е още рано за спане или чукане, защото има Празник на новото слънце, в часа на зимното слънцестоене, в големият кратер малко по- надолу от тук. Нова година е. Ще има грандиозен спектакъл на открито. - Ще виждам, каквото вижда Жиго? Ако е с бабето?... - Сигурно е с нея, защото не са се виждали около... може би отблизо... да, 14 години приблизително. Церемонията е започнала. Хайде, ако си навит вече. - Добре- съгласявам се аз- После ще спя. - Правилно. Има време за спане. Сега е два следобед. - Но е тъмно... значи сме зад полярния кръг - Да, почти на него сме. По твоите понятия за координати..., на около 58 градуса. - После ще ти обясня всичко за координатите, а сега си представи, че стискаш очи и, като почувстваш светлина, внимателно погледни. На Жиго няма да казваш, че ... - Разбрах- отговарям със същия заговорнически тон - Хоп. Готов си. Отвори очи съвсем бавно. Светлина. Много светлини и нещо като стадион или езеро. Около това нещо танцуват някакви животни, мебели и храсти и огромни щъркели. Карнавал, но без звук. - Ще се усети, ако чуваш. Ще чуе твоите мисли. И без това, ако се сети за тебе, ще разбере какво става. - Гледам и това ми стига. Танцът е доста енергичен, но сякаш изразява молба и очакване. Не мога да си движа погледа и всичко е малко неясно, като в мъгла.Не е на фокус. Жиго не вижда добре, но изведнъж образът става ясен. Появява се лицето на млада жена. Тя се усмихва и се приближава съвсем. За момент виждам носът й отблизо и после става за момент тъмно, защото тя явно целува Жиго по устните, а той затваря очи. Жиго гледа устните й, а тя нещо оживено му говори. Той ги следи навярно, защото шумът е голям, но при мен е тихо и тази гледка е странна, като нямо кино без надписи. Устните й са негърски, но тя е бледо зеленикава в лицето, сякаш се е намацала с нещо, или светлината е такава. Жиго я поглежда в очите и те се смеят. Досещам се, защото явно присвива очи, и образът става неясен. Очите й са тъмни и малко дръпнати, но лицето не е скулесто и плоско. - Това е бабичката на Жиго- казва старецът- но той не е добър зрител, в момента, защото е малко късоглед и се заплесва по нея. Ще мина на някое ококорено хлапе и ще имаш и звук. То изобщо няма да се усети. - Благодаря- казвам аз, но как е възможно да я нарича бабе, след като изглежда на попрището жизнено в средата, и то в кондиция. - Търся добър зрител - отговаря старецът, а Жиго продължава да разговаря с дамата и поглежда съвсем нарядко към карнавала.- Все пак е бабе, защото е на 814 години, много умна, красива и богата жена, между другото... Ето, готовоо! Звукът е твърде нисък, плътен и силен. Сякаш някъде над мен е ударната секция. Ритъмът е... Дайчовото- раз, два, три, четириии; и пак същото или така ми се струва. Хлапето гледа към танцуващите, около стадиона, хора, защото от неговата височина виждам много глави надолу, но не са много ясни. Някои танцьори са на кокили и носят факли. Направени са като щъркели. Те се навеждат и поднасят факлите към нещо като сребриста лента, обикаляща езерото. Огънят лумва сякаш едновременно по цялата дължина и поглъща танцуващите фигури, но те се измъкват от него само след секунда- две. Някои наистина са се запалили и се търкалят в снега. Огънят е ярко оранжев, като измислен или има нещо специално в горивото, а пушекът е бял, като гъста мъгла, и се издига отвесно нагоре. От него се появява кораб с платна и започва да свети също оранжево. На едното платно е изобразено слънце, а на другото сребриста птица. Някъде от горе се спуска черен облак и се размесва с бялата мъгла. От него се появява черна птица и се спуска към слънцето на платното. На палубата има мъж и жена. Жената стреля с лък, а мъжът има дълго копие. Битката е драматична. От слънцето капе кръв, то става червено и помръква. Тогава се появява сребристосинкавата птица и прогонва черната. Светлината побеждава мрака. Денят започва да расте, но нараненото слънце има нужда от дарове и жрицата ги приема с благословия, като погалва всеки с огромно сребристо перо, изпаднало от бялата птица. - Мисля, че трябва да напуснем тържеството и да поспиш- казва загрижено Гъбата. - Още малко не е ли възможно да погледам?- опитвам се да се примоля като хлапе - Мозъкът ти не е свикнал с толкова информация. По- добре се наспи и ще измислим нещо.- казва благо старият жрец и отново съм в моята тъмна пещера. -Този соларен култ, запазен ли е или това е просто театър, възстановка? - След двайсетина дни ще виждаш със собствените си очи. Сега си почини- продължава Гъбата, без да отговори на въпроса ми.- Като укрепнеш психически, ще имаш възможност да се запознаеш с културата и обичаите, толково подробно, колкото си в състояние да поемеш, като информация. Не спя и си мисля, че нещо се е променило в мен, за няколкото минути, през които надникнах в този чужд свят. Едва сега осъзнавам, че видях милиони хора в огромният амфитеатър на кратера и се чувствам по-малко самотен в моята тъмна пещера. Те са някъде наблизо и живеят на пълни обороти, забавляват се, любят се, дишат и говорят, но едва ли подозират, че аз съм наблизо, в някакво яйце. - Ако не спиш, мога да ти разкажа този мит.- може би гузен или загрижен се обажда жрецът- Някога участвах в тържествата, но традициите вече се рушат, превръщат се в зрелище, в шоу. - с интонация на стар мърморко продължава той- Преди осем хиляди години процесията с дарове обикаляше този храм и жрицата благославяше всеки, не от някакъв си камуфлажен кораб, а пред истински сребърен диск, както е било в дивите времена. - Мисля, че заспивам- прекъсвам го неучтиво. - Тогава приятни сънища- пожелава ми жрецът. - Благодаря.- казвам машинално и неочаквано задавам въпрос: - А ти всичко ли знаеш за Жиго, или, за когото си поискаш? - Ако поискам, може би, но няма смисъл. И без това зная повече, отколкото бих искал, за много хора. - Това опорочава общуването, нали?- съвсем будно се разговарям по темата, която ми се струва, кой знае защо, много важна за мен. - Не е задължително. Има светове, където така си общуват, по начало, и нямат звукова или друга система от знаци. - Завидях на Жиго за мацката, ако и да е бабичка- неочаквано си признавам аз, но какво от това, щом жрецът знае всичко за мен. Наистина съм като гол охлюв в буркан, но нищо не мога да направя. - Нормално, в кръвта ти има достатъчно хормони. - Но как е възможно да е на 800 години? - Жиго е почти на 2000. - Да не би планетата да обикаля като бясна около слънцето? - Тази планета обикаля за триста седемдесет и седем дни, само, защото се върти малко по-бързо около оста си. СЪВСЕМ КАТО ЗЕМЯТА е. Няма грешка. - Не може да бъде! -възкликвам удивен- Невероятно! - Два милиона години, генетика и перфектна медицина. - Защо два? - Приблизително, разбира се, защото в дивите векове не е имало дори летоброене. - Но нали не съм на Земята. - Да, не си точно на твоята планета, не си някъде в бъдещето, както мислят варварите, но си на планета, която има минало и история, почти като нея, по силата на природен закон. - Разбирам, аз съм на планета, която в миналото си е била като земята, но нещо се е случило преди два милиона години и тя е друга, което не означава, че със земята ще се случи същото. - Може би да, а може би не. Вероятността е наистина нищожна, що се отнася до катастрофата, плюс тази пирамида. Досега не сме открили подобна на нашата планета. Ако твоята планета е врабче, то тази е сребърен пеликан. - Като птицата от представлението? Но може да се превърне и в пеликан. - Някоя от всичките, кой знае, но с всичките е изключено да се случи. Вероятността е нищожна. - На колко години умират жителите на тази земя или са безсмъртни?- питам съвсем разсънен. - Зависи кога ще се изчерпат интелектуално и емоционално и от напредъка на медицината, но обикновено напоследък след 2 600 -2 700 години. Преди около 20 000 години пределът беше едва 1 300-1 500 години. - Значи планетата е пълна със старци. - По- възрастни от 300години практически няма. Това е местното население, което е около милиард, а гостите са на възраст до 1 200, много рядко се появява някой по стар от 1 300 години. Старците напускат пределите на слънчевата система по- рано от бабичките и земята става обект на сексуален туризъм. - А Жиго, той е на 2 000. - Той е жрец и има съмнителната привилегия да си умре на земята,освен, ако не си намери подходящ заместник. Той иска да замине с Ньоа, тази, която видя, за нейният свят като заселник. Другите ги замразяват, ако не си намерят работа в космическите корпорации, в някоя комуна или кооперация, след навършване на триста години, но такива случаи има малко. Много богати изселници купуват замразена работна ръка за своите колонии извън слънчевата система. Какво става с тези некадърници, на лунното правителство не е известно, нито го интересува. Чувствам, че настръхвам от ужас и погнуса, поразен от перспективата, която се очертава пред мен. Настръхвам е образно казано, защото не усещам дори сърбеж. - А кой ги продава на тузарите? - Спокойно, Димчо, всеки сам себе си продава и никой не може да го принуди на сила да напусне виртуалната реалност, където обикновено се дообразова, докато тялото му е замразено, но, ако справедливият договор е гарантиран, то неговото изпълнение не е под контрол на правоохранителният съвет на луната. - Добре, тогава. Дойде ми много и за момент си помислих, че с моя късмет... - Ти имаш късмет. Толкова невероятно малък е шанса да си тук и да разговаряме, че не можеш да си го представиш. Тази земя е млада, синко, и най-добре си почини, без да му мислиш много. - Какво да му мисля, ката вече заспивам- казвам с извинителен тон. Реалността надминава всяко ограничено въображение, защото единствено тя е неограничена. Кой ли го беше казал? Майната му! Какво като е познал? Какво от това. Голям праз. Искам да сънувам любов, яростен секс и плюскане до пръсване. Нали? Нали? Нещо истинско, абсолютно свинско. Пържола... - Приятни сънища, хубавецо.- със сладък женски гласец се прови на интересен гъбата- Дано сънуваш мацки! - Даноо-и потъвам в съня. Дано, дано, данооо, до всяко нежно съществооо. Пресичам нажежения, напукан като пустиня мраморен площад, почти ослепял от яркото обедно слънце, и хващам сенчестия тротоар на стъргалото. Лъхва ме леко прохлада и аз въздъхвам дълбоко. Бялото петно пред мен идва на фокус: лека лятна рокля без гръб и прозиращи през нея сочни форми на 15-16 годишно момиче. Фигурката прелива от женственост и грация, а по загорелия гръб се стичат тъмноруси водопади на палави къдрици. Те се кротват между разкошните плещи и след миг немирно изкачат в ритъма на енергичните стъпки на хубавицата. Тънката талия придава крехкост и чувственост на походката й. Нежните ръце се движат естествено и свободно като криле на птица. Неволно започвам да вървя по- внимателно, сякаш се боя да не я изплаша. Това наблюдение ме кара да се усмихна в себе си. Все още синьото пролетно небе се снишава и пъргавите й токчета отекват в мен. Мирисът на идващото лято, на жега и сладка нега ме упояват. Вървя на няколко крачки след нея като в сбъднат сън, който едва сега започвам да си спомням. Светът, битието се свиват в една улица, в този вълшебен миг, който изчерпва вечността на една глътка. Пред момичето, в слънчевата лента на пряката, кацат два гълъба. Мъжкият страстно ухажва женската с ниски поклони и ситно пристъпва с червените си крачета около нея. В басовото му гугукане има молба, заплаха и нетърпение.Той се върти, преследва я и синьозелените пера на гушката му светят с метален блясък. Момичето ги заобикаля внимателно и спира в рехавата резеда на сянката на едно дърво. Лъчите с тихо жужене докосват листата, златят косите й и отлитат с шепот, докато тя наблюдава с неуверена насмешка влюбените птици. Един кичур обрамчва нежният почти детски овал на лицето й, а ветрецът го лепи по сочните й устни. О, миг, поспри, о, миг на съвършенство.... Тя прибира косата си с привичен жест и гълъбите шумно отлитат. Очите ни се срещат и сякаш погледът ми потъва в дълбините на малък залив между скалите, потъва, потъва към дъното, където играят тайнствени слънчеви отблясъци. Тя се усмихва на натрапника, слязъл на нейният необитаем остров, иронично, с укор и прошка, а аз разпервам ръце в знак, че съжалявам за гълъбите, че се извинявам и съм невъоръжен. Книгата под мишницата ми тупва и застава на колибка. Тя прихва в шепа, фръцва се и тръгва, но после се обръща и се усмихва кокетно през рамо. Не откъсвам очи от нея дори, когато се навеждам да си взема книгата. Тя свива зад ъгъла на първата сграда, изчезва за момент от погледа ми, но веднага се появява и влиза във входа на следващата ниска кооперация. Виждам дори как пъргаво тича нагоре по стълбите като слънчево зайче. Я тръгвай- казвам си на ум- корени ще пуснеш на това кьоше. Намествам книгата под мишницата си като термометър и паля цигара, но устните ми лепнат по филтъра от жажда. Образът от витрините се кълчи, а в слънчасалата ми глава се върти глупавото стихче: Кръстчето й ще се счупи, а пък има сладко дупе. Май си твърде много батко други я целува сладко. Наближавам трийсеттака, а се влюбвам като хлапе, от пръв поглед, в непълнолетна хубавица, но освен да въздъхна дълбоко и да пия някоя студена бира какво друго мога да направя? Нищо. Вижда ми се смешно да изтичам след нея във входа, като хлапак и да започна да й се обяснявам в любов от пръв поглед. Може и при гаджето си да отива.След като я зяпах като олигофрен, без да я заговоря, не ми остава друго освен да пия една две студени бири и да се надявам, че съдбата е решила да ни запознае. Съдба- глупости. Глупости. Глупак! Оскъдната клиентела се е сместила в дъното под сянката на чинарите. Избелелите чадъри цедят слънцето без да правят хубава сянка, а покривките сияят с вътрешен огън на розово виолетови карета. Отправям се към дебелата сянка и докато се оглеждам за свободна маса си представям как се разхожда голичка из празният апартамент след банята. Мисълта, че някой друг я гледа, наритвам яростно в ъгъла. Масите са заети и аз се насочвам към една с някакъв олисял дядка, който си чете "Стършел", метнал крак връз крак. Надявам се да не досажда, докато си пия бирата. Той едва- едва кимва и аз се намествам. Някакви бараби пируват, събрали две маси заедно. Приличат на банда мазачи или бояджии с оплескани работни дрехи. Двама от компанията са изтупани баровски и единият очевидно е шефът. Той се пазари нещо с келнерката , която прави сметката. Бюстът й се люлее тежко над масата, а тарторът наднича в сметката и деколтето й. Той си подръпва мустака нервно и аха ръката му да се отплесне и да бръкне в него, но пазарлъка приключва. Презрялата красавица заема поза гърне, което някога е било амфора, тросва се, поглежда го свирепо и той маха с ръка- от мен да мине. Докато брои парите, колегите му се изнизват. Само един с усукана конска мутра изпраща задника на презрялата хубавица като слънчоглед слънцето. - Фанке, две бири наливни , душо- реагира доста гръмогласно старчока, но въпросната си събира празните халби и изчезва в тъмният отвор на вратата на кръчмата. - Сега ще дойде,- свойски ми казва старецът- няма страшно-довършва той мисълта си, забелязал навярно моето безпокойство. Изтръпвам, заставам на нокти при мисълта за досаден следобеден разговор със старчето, но той мълчи и си чете "Стършела". Опитвам и аз да чета моята книга, но въпреки че разбирам смисъла на написаното, не изпитвам удоволствие от текста на руски език. Като се има в предвид, че имах поправка по руски и едно лято изчетох де що намеря из къщи на руски език, би трябвало да се справям по- добре, но истината е, че на руския гледам като на развален недорасъл език. Огромната маса поражда инертност. Българският е прогресирал, а руснаците са дремали край руската печка. Дядката си чете вестника, без да се усмихва, сякаш е некролог и целува от време на време цигарата с неприлично червеновиолетови устни на язваджия, внимателно, сякаш може изведнъж да гръмне. По темето му лази муха. Вместо да чета, се озъртам за сервитьорката и си мисля за момичето. Мислите ми кръжат около комичната случка, непрекъснато се връщат към нея независимо, накъде ще ги отпратя. Оттърване няма. Опитвам се да мисля за старчока, да отгатна възрастта и манталитета му. Прилича ми на пресен пенсионер, който се опитва да се наслаждава на бездействието, но всъщност е работохолик, който е бил чиновник в някаква си служба и след работа е хуквал към вилата или към къщи. Може и даскал да е бил. Префърцунен и изтупан като педал с бяла риза на ръкавите с копчета. Нещо местно староградско ме лъха от жестовете. Не знам. Не ми се мисли. Бирите на стария пристигат и аз поръчвам две, защото направо съм се разсъхнал. Той бута едната от неговите към мен и сваля очилата. - Може ли да видя книгата, която се опитвате да четете? -някак с едва доловима ирония пита той, преди да съм успял да благодаря за бирата. - Да, да, благодаря, заповядайте- отговарям объркано- но тя е на руски... - Ничево- отговаря той с явна насмешка и добавя на руски-втарой радной язык- и продължава на български- но, вас, мисля, ви затруднява. - Справям се някак- не съвсем дружелюбно отговарям аз. - Извинете, не исках да ви засегна- усетил в тона ми раздразнение, реагира веднага старецът. - В интерес на истината четенето на руски език не ми доставя голямо удоволствие, но на български не е преведена все още.- казвам по-меко и учтиво- наистина на места ме затрудняват окончанията и словореда. Това е втората част, фантастика. - Да, разбира се,- казва старецът, докато си слага очилата-внукът прочете първата част и нещо ме заинтригува, искам да погледна към края, ако нямате нищо напротив, разбира се. Ще ви отстъпя вестника. - Канечна, спасиба. Я люблю шутки. Старецът само се усмихва и се зачита някъде към средата на книгата. Прилича ми на цар Борис. Навярно е даскал по руски или белогвардеец, но не, не е толкова стар и ми се струва доста черен за автентичен руснак. Врабците скачат пъргаво под масите в дисонанс с времето, което се точи като гъст мед. Чета глупави анекдоти и гледам още по- тъпи карикатури, докато си пия бирата, и мисълта ми все се връща към момичето. Минаващите мадами ми се виждат грозни и смешни, префърцунени и неестествено намацани в тая жега с мазила. Дядката се е зачел и цигарата му е направила стълбче от пепел, което всеки момент ще падне.Може би усетил погледа ми, той го изтръсква на земята и ми връща книгата с усмивка. - Извинете, че се зачетох и ви оставих да скучаете с моя "Стършел". Навярно вече го прочетохте? Или сте го чели вече? - Отгоре-отгоре, нищо ново под слънцето. Работя на смени и често не успявам да си го купя. - Тогава го вземете. Фанке, къде са бирите, душице ?- провиква се старецът и добавя поверително, като се навежда към мен:- Тя ми е ученичка и съседка. Впрочем, да ви се представя: Сергей Иванов Карайовов, прогимназиален учител по френски и руски език, вече пенсионер. - Александър Йорданов Добрев, викат ми Сашо. Електротехник във фуражен цех номер две. - А, ето ги и твоите бири. Пристигат топли топли. Фанке, може ли такова нещо, ще умориш момчето жадно. - А, бе аз съм и гладен... Поръчвам още две бири и тройка кебапчета с гарнитура. От снощи не съм ял. Сигурно ще хвана гастрит, докато заспалата сервитьорка ги донесе, но старецът също поръча две бири и има надежда. Разбира се, всяко удоволствие се заплаща и най- ниската цена е да се лишиш от друго удоволствие. Нямам настроение за разговор с пенсиониран даскал, но от друга страна в жегата не ми се чете дори "Стършел"-а. Предпочитам да си пия бирата и да зяпам минувачите, докато си мисля за хубавицата. Искам да запомня всеки миг, да го запечатам в себе си. Защо ли? Кой знае? Навярно някакъв инстинкт за трупане, като гаргите, които събират лъскави нещица. Няма никакъв смисъл да се противя и да се опитвам да мисля за друго. Все някога ще ми омръзне да превъртам лентата. - Ако искате да четете, вземете книгата. Аз ще чета довечера, ако нямам авария- казвам великодушно, с надеждата да бъда оставен на мира, но ... - Благодаря, но не съм голям любител на фантастиката. Бях заинтригуван как завършва историята... На времето четях много приключенски книги, а Жул Верн съм чел дори в оригинал, но с годините започнах да ценя класиката. - Нямам нищо против класиците, но предпочитам фан-тастиката. Обичам да чета и криминалета или историите на разни пътешествия, исторически романи понякога, но фантастиката е в тила на противника и лови езици. - Очевидно сте чели и военни истории. - О, не, не... Това е от руските филми за войната. - Всяко нещо идва с времето си- снизходително казва старият даскал. - Вероятно, но не е сигурно. И на руски не обичам да чета, но втората част не е преведена още. - Така е. Дъщерята е в бранша. Тя е стоковед, но се занимава с книги. Всяка "Галактика" или друга приключенска литература минава през ръцете на внука. - Да се просвещава... - Нищо лошо не виждам в това, но сякаш друго вече не го интересува. И уроците си не чете. Като беше по-малък, го вземах на вилата за компания, ходехме за риба, а сега- все намира извинения. Порасна- с въздишка завършва дядото и отпива. Аз също сърбам. Разговорът секва. Това снизходително, високомерно отношение към фантастиката ме дразни. И аз съм чел класици, но някои, като Зола и Достоевски, са доста гадни. За последният съм сигурен, че не е бил в ред, но, ако само спомена нещо такова, “отиде коня в ряката”. Мога да си поиграя с този дядка, като котка с мишка, и да го вбеся, но защо да го правя- спорът е глупава работа. Истината се ражда в самотата на размисъла и се проверява в спора, но нямам намерение да проверявам моите истини. - Разбира се, човешката душа не се променя,- казвам благо и се чудя, какво говоря- човекът си остава човек, с неговите слабости и страсти. Фантастика или класика, все тая. Поуката може да бъде поднесена всякакси, стига да е интересно. Тежкото четиво отблъсква. - Не мога да се съглася с вас- пъргаво реагира старият даскал- човекът е културата, която носи в себе си, това, на което е стъпил и… природата, което му е дала, разбира се. Например, има голяма разлика между човекоядец от каменната ера и съвременен убиец или, да кажем, диктатор, като Хитлер. Напушва ме смях, но го прекъсвам с академичен тон: - Аз лично не схващам разликата- честно казано и връзката с моята реплика също не схващам, но карай да върви. - Човекоядецът убива да се нахрани, диктаторът- за някакви висши, в кавички, идеали. - Не мисля, че има особена разлика. Мотивите са все същите, но облечени вместо в кожи в униформа и друга фразеология. Под всичко прозират прости маймунски инстинкти за власт, за могъщество. И двамата имат някаква религия, която ги оправдава, но подсъзнателните мотиви си остават същите. - Може би сте прав- казва моят събеседник, след известно замисляне- всъщност исках да кажа нещо съвсем различно, но се получи спор. Нямам нищо против Фройд, но… - В спора се ражда истината- казвам великодушно. - Искам да кажа,- продължава кротко старият даскал- че културата, епохата, душевността, която изобразяват класиците, е нещо реално, съществувало в миналото, а фантастиката е напълно измислена. Не е все тая- упорства той- героите във фантастиката нямат… душевност, увисват в нереалната среда. - Съмнявам се в достоверността на класиката. Колкото и велик да е авторът, все пак е човек и има своята позиция, своите заблуди, предразсъдъци. Душевността си е негова, не на героите. - Да, разбира се, прав сте, но, когато прочетеш няколко автора, от съответната епоха, добиваш по- точна, обемна представа, а фантастите си живеят всеки в неговия, измислен свят. Просто няма на какво да стъпиш. - Не мисля. Предполагам, не сте чели “Соларис” на Станислав Лем, но Жул Верн, казахте, че сте чели в оригинал. Героите на Жул Верн са доста истински, отговарящи на епохата, а проблемите са земни. - На вкус и на цвет, приятелство нет.- казва примирително старецът. - Много от глупостите, описани от фантастите, ще се случат. Все някой ще предскаже едно или друго от бъдещето. Дори има случаи, когато един фантаст описва атомната бомба доста точно и разните служби се вдигат на крак. Не си спомням точно кога е било, но го четох някъде, по времето на Маккартизма… - Хората вярват, че бъдещето може да бъде предсказано, от хилядолетия. И в Библията има пророци, и преди тях е имало други, и сега има разни врачки, футуролози и какви ли не… - Защо да е невъзможно, ако това искате да кажете? Бъдещето се ражда от настоящето. От бял заек- бели зайчета,ако и мъжкият е бял, естествено. Старецът се засмива. - Разбирам, че сега е модерно да бъдеш фантаст, а не пророк, но кой знае, и да се появи някой, ще го вкарат в лудницата. Нашите управници не си поплюват. - А баба Ванга? Нея никой не я закача, доколкото зная. Хората си ходят при нея. - Ходят с предимство, затова. И те са хора. - Тя чете мисли, така предполагам. Може би с вътрешното си око, онова, дето е закърняло в процеса на еволюцията. Фонтанелата й не била затворена. - Аз стъпвам здраво на земята, Сашо, но все пак имам едно на ум, и зная, че стават грешки, има заблуди, очаквания… Когато човек е на зор, готов е на всичко да повярва. - Не съм виждал жив телепат, но четох за някой си Тафик Дадашев, който карал хората да правят, каквото той поиска, и четял дори мисли на чужденци. Всякакви експерименти са си правили с него. - И как си обяснявате тези факти?- любопитства старецът. - Не съм сигурен дали са факти или сензацийки, но, ако са факти, това би означавало, че по принцип всичките 4-5 милиарда тиквенци на земята биха могли да са свързани помежду си на някакво несъзнателно, надсъзнателно ниво. Отпивам си от бирата и следя за ефекта, но старецът казва съвсем спокойно: - Да-а, интересно предположение. - Ако предположим 10%- но участие на всеки мозък, това прави поне 400000000 по- мощен интелект, от този на индивида. - Наистина поразително.- най- после се впечатлява моят събеседник. - Само се опитвам да наредя пъзела. Може би в това виртуално пространство е самото божество. - Да. Парапсихологията отдавна се занимава с тези неща. И дори има претенция да бъде наука, но не съм особено голям любител на загадки. - Винаги ще има загадки и чудеса. - Естествено, загадки- да, но чудото е нещо, което става рядко, и по тази причина е чудо. Вероятно си има логично обяснение. - Чудото е факт, явление, което противоречи на известните природни закони, но все пак правилата си имат изключения. - Добре, добре, мога и да повярвам в чудеса, но ми кажете: Вие вярвате ли, че Христос е възкръснал, че е ходил по вода, че превърнал водата във вино и т. н. Просто като пример. - От последното чудо бих се възползвал, много бих искал да зная, как става номерът.- старецът се засмива, а аз продължавам- Въпросът не е във факта, че нещо е станало, защото навярно всичко е възможно: все някакъв начин, някаква технология може да се намери. Лекарите не са били много печени тогава, дори сега от време на време някой пациент се събужда в моргата, без да е Христос или Лазар. Момент, да. Искам да кажа, че въпросът е: по силата на каква причина, на какъв природен закон се случва чудото? Никой не може да заповяда 2 и 2 да стане 5, нали? Предполагам, че Христос е имал своите способности, каквито се срещат и сега сред хората, като изключение. Бил е плод на забранена любов, но истинска любов. Тогава децата се раждат гениални. Излъгали са го нещо, защото нямало как, и той повярвал, че е божи син, в светлината на своите способности и духа на времето, в което е живял. В противен случай, трябвало да обвини майка си, че го е родила, че е извършила светотатство. - Значи сте атеист? - Аз съм мислещо същество и когато мисля, дори боговете трябва да се страхуват, че ще ги спипам по бели гащи- става ми смешно от цялата реч, от това, че си хванах за слушател някакъв пенсиониран даскал, любител на френската и руска класика, но се опитвам да бъда сериозен. - А други теории имате ли?- пита съвсем сериозен дядката. - Обичай ближния си, защото и двамата сте част от тялото и душата божия. Горкото тяло! Има един виц, където един борец решил да захапе топките на противника, а се оказали неговите собствени. Човечеството е в това положение, но противникът е собствената му простотия, която го е вързала на джувка. Старецът се усмихва благосклонно. Вече съм изсърбал и втората бира, някъде между точките и запетайките на разговора и естествено трябва да отида до кенефа. В същност това ми е четвъртата бира на празен стомах. Моята кака Денка, от която взех книгата, се търкаляше от болен зъб в леглото след нощната смяна. Извадих по една бира от хладилника, но изпих и нейната. - Трябва да отида до тоалетната и да видя къде са ми кебапчетата. - Щом се налага. - Изпих две бири у една позната. Тя ми даде книгата. Като станат четири- пет, няма как, налага се. Голям дърдорко съм, но главата ми е леко замаяна от бирата на гладно. Каката е кипаджийка в “Петър Караминчев”. Бях на практика там, но се запознахме отблизо после. Дълга и широка. Взима добри пари, но да беше събрала малко за порцеланова усмивка… Тютюнът и алкохолът развалят зъбите. Намерих й антибиотик в аптечката и си тръгнах. Мразя да гледам, как някой страда. Имах чувството, че и мен ще ме заболи зъб. Закъсал съм с парите. Надявах се да ме нахрани, да си побъбрим или да ми излезе късмета, ако няма никой из апартамента, но… В тоалетната мирише гадно и е тъмно. Обаче Дългата Пепа, една студентка на квартира там, се търкаляше, недовършена от дългия си приятел, с когото скоро ще се женят. Външната врата беше отворена. Хлапетата бяха изхвърчали да ядат череши на лозето на третата от бандата разведени жени- Мая. Ще се наплюскат с радиация. Баш хазяйката на четиристайния апартамент е адашка и се казва Сашка. Ожени се за моя бивш съквартирант. Клеча и го дървя, но гладно дупе, какво да сере? Само червата ми куркат. Гошко много му порасна работата, откакто взе да чука 8 години по- голяма кака. Дотук добре, но той се ожени за нея, а тя има три деца от трима различни, но издръжка плащат само първите двама. Готина е. Разбирам го. Но е опасна и проклета. Егоцентричка. Сега Гошко е домакин. Бившият му съквартирант е квартирант, защото ще се жени за Дългата Пепа, а по- бившият му, тоест аз, съм в немилост. Кака ми Сашка и кака ми Денка отглеждат четири изчадия в кооперация и работят на смени, за да има винаги някой в къщи. Шапка им свалям. Гошко горкия и той бачка, прекъсна като мене. И той дава своя принос в изхранването на тайфата. Няма какво да клеча. Трябва да вървя да ям, ако искам да има нещо на митницата. Ако се опиташ да дадеш акъл на някого, ставаш лош. Майната му. Ако някога се оженя, искам да бъде интелигентна, добра и млада. Ако освен това е готина като мацето с гълъбите… Краката ми изтръпнаха в този селски кенеф, насред най- европейският град на татковината. Старчокът си пие бирата и дочита “Стършел”-а, а моите кебапчета ги лазят мухите. Отврат. Умирам от глад. Дъвча наедро и прокарвам с бира. От снощи не съм ял. Бях на смяна. Една баба донесе пита да почерпи за внучката. Това тесто ме задръсти, но пак ще се натъпча с хляб. Три кебапчета не могат да ме заситят, а парите свършват. Взимам почти 200 лева, а едва свързвам двата края. Съквартирантът се изнесе и плащам за цялата стая. Искам да съм сам, но ми излиза солено. Наближава най- дългият ден, сесията и никой няма да тръгне да се мести в края на семестъра и учебната година. Идва лято. Старецът Серьожа не ме закача и си чете вестника. С пълна уста какъв разговор? Поне не се възползва да ме хване на свой ред за слушател. Крадешком разглеждам издълженият му гол череп, като на прабългарски хан, с голям белег, сякаш от сабя. - Този белег е от едно желязно платно, такова кофражно.- подема кротко старчокът, а аз кимам с пълна уста.- Във връзка с парапсихологията ще ви разкажа какво стана с мене. Вие си хапвайте, виждам, че сте изгладнял. - Да караме на ти, за по- лесно- казвам с пълна уста. - Учениците ми викаха “скелета”, бабата- ту Серьожа, ту антихрист или анархист, а на теб, Сашо, сигурно ще ти е неудобно да викаш на стар човек Серьожа, нали? - Не сте толкова стар и изобщо не ми пука. - И на мен, свикнал съм, не се засягам. Важното е да се уважаваме с тебе, пък дори и да се псуваме. Нали сме събеседници. - Разбира се, свикнал съм да ми викат Сашо. Из цеха бабите ги карам на “леля”, мъжете на име или “бай” еди- кой си, или “шефе”, от само себе си ще ми дойде на езика. - Добре де, както дойде. Слушай историята. Един понеделник, към 8 и половина сутринта, се обажда зетят, съпругът на голямата дъщеря, и ме помоли, ако имам време, да декофрирам. Майсторите щели да дойдат по обяд, за тях, за платната, а той в неделя не успял. Беше преди три години, тъкмо се бях пенсионирал зимата и още ходех сутрин по пижама и се радвах на тишината. Значи, моята кооперация е забутана, встрани е от главната. Наблизо живея. Жената беше излязла. Закусих набързо, написах една бележка, както в доброто старо време, и отпраших с Шкодичката на вилата. Тя, вилата, е на две нива. Половината е на мазе, 30 квадрата. - Значи 60 платна. - Точно. Пет на шест метра. Намерих лоста и започнах да събарям. Всичко гътнах и взех да изнасям платната и да ги редя край портичката. Гредичките оставих вътре да не се виждат. Тъкмо ги подреждам, наведох се и желязото ме фрасна по главата. - Залепнало е.- казвам с пълна уста. - Така ще било. Събудих се в болницата. Осем шева. - Сигурно си видял бялата светлина в тунела? - Не, нищо не си спомням. Навън ме намерили. Изпълзял съм, но нищо не си спомням. - Инстинкт за самосъхранение. Подсъзнателно си разбрал, че нямаш шанс, ако останеш вътре и си изпълзял. - Напълно е възможно, но все пак някой се обадил на “Бърза помощ”. Там няма телефони. Чудна работа. - Някой съсед, навярно? Може би не е искал да си цапа колата. Може и той да те е извадил и после да се е обадил от града. - Има и друго. Моята баба се върнала към 9 и половина, прочела бележката и нещо й причерняло, притъмняло. Премаляла. Обадила се на зетя, да разбере защо съм отишъл. Като разбрала, че декофрирам, я хванала истерията.Той й обяснявал, че не съм малък и че това е проста работа, но тя звъняла в “Бърза помощ”, без да може да каже адреса.В това време някакъв мъж се обадил и колата тръгнала. Бабата пак звъняла и й казали, че са тръгнали за адреса. Без малко да умре. - Само някой съсед е бил. А за предчувствия много съм чел. - Има един съмнителен, но отрича. Казва, че бил в командировка.- дядо Серьожа поглежда хитро към мен. - Ясно- смея се аз- голям късмет си извадил. - Рандеву- засмива се дядо Серьожа- Рандеву по време на командировка. И аз това си помислих. Има и още. Беше към десет и десет и нещо, когато ме цапардоса платното, а бабичката се върнала преди това- към девет и половина. - Да, предчувствие. Чувал съм, по- точно съм чел, че хора, които са много близки, като близнаци например, когато единият умре или нещо му се случи, другият го усеща. - Кой знае? Загадка. Ако бях ги броил, докато ги изнасям, щях да разбера, че има залепнало. Или пък, ако бях прав, по- леко щях да се оттърва. Мазето е ниско, най- много два метра, почти ми опираше главата- дядото си отпива от биричката замислено и добавя- за някоя друга греда да бях се навел… - Просто лош късмет, случват се такива работи. Не съм имал подобни приключения, да чукна на дърво- чуквам по масата и по главата си.- Обаче, често ми се случва да позная, какво следва, сякаш вече съм преживял точно този момент. Като стар филм, който едва си спомняш. - И аз, Сашо, съм имал такива моменти, но според мен това се дължи на натрупания житейски опит. - Психолозите му викат фалшива памет. Било трик, илюзия на съзнанието, но за мен не е. Почти съм сигурен, че има нещо общо с телепатията. 1977г. бях в казармата. Четях книга и изведнъж, не зная как, разбрах, че започва земетресение, просто ми хрумна. Изхвърчах от медицинския пункт, защото бях бацил, единственият в поделението. Чак тогава чух бученето. Развиках се да бягат от сградите, а един луд се хвана за козирката над вратата на помещението и се качи на нея с коремно възлизане. И после седна върху билото на покрива. Някои реагираха едва, когато започна да люлее, а онзи горе крещеше нещо, яхнал билото. Дядо Серьожа ме гледа изпитателно няколко секунди и подхваща темата. - Седемдесет и седма имах един възпитан котарак, лека му пръст, дори никой да няма в кухнята, не мишкуваше. Ама и бабата го хранеше- беше охранен и стар. Много го мързеше. Спеше между печката и мивката. Малко преди да залюлее, дойде и легна в краката ми, а после скочи на дивана и се завря в мене. Тъкмо вечеряхме- аз, синът, жената, едната дъщеря и двете внучки… - Рано или късно този град ще бъде сринат- замахвам аз с ръка и едва не помитам чашите- много отдавна не е имало голямо земетресение.- Дядо Серьожа повдига рамене и си отпива от бирата. –Тъпо е- продължавам аз- тъпо е да се строи по- високо от два- три етажа, с асансьор. Не можеш да избягаш. - А, дори не се и опитах да стана. Каничката беше пълна до горе и почна да се плиска. Само я вдигнах да не се разлива. - Докато избягаш…- дъвча последното кебапче и го топя в лютеница- може да ти падне някоя керемида на главата и… въпрос на късмет. - Синът, тъкмо заминаваше за Съюза. Долу- горе един набор сте. 75- та се уволни от казармата и замина. - Аз съм 57-ма. - Той е 54-ти. - Значи е учил в техникум. - Да. В строителния. Беше калпазанин. Той обаче изхвърча, уплаши се. След него и другите. Останах сам с котарака и мезетата. Майка ми, вечна й памет, беше в другата стая, малко болна. Показа се и вика на руски: “Защо стоиш, не ти ли е мил животът, ами си грабнал тази кана. Аз съм на осемдесет, къде да бягам? Но ти върви, какво чакаш?” - А, да, било е голяма паника. - Имаше, стояхме поне три часа навън. После децата не могат да заспят. Внучките бяха на десет и осем години… Ние ги паникьосахме. - Рядко повтаря. Все едно дърпаш шейна. Зорът е докато тръгне, после- приплъзва и край- плъзга се, без да друса. - Да, някои хора стояха цяла нощ, други се заключили навън, трети по колите бяха или тръгнаха нанякъде. Къде отиват и те не знаят. - Паниката е заразна като прозявката- казвам аз, защото след похапването ме наляга дрямка. С последната хапка обирам всичко в чинията. Дядо Серьожа ме наблюдава с любопитство, затова казвам: - Дядо, Бог да го прости, не даваше да се хвърли една троха. Събере ги в шепа и ам… Не беше стиснат, но да не става хлябът зян. “Някой ден- викаше той- гладни ще ходите. Я гледай колко закуски хвърлени по земята.” Учениците седяха на оградата да пушат и хвърляха закуските на нашата улица- живеехме срещу училището. “Омети чинията,казваше той, да се чуди баба ти дали е умита или не.” Дядо Серьожа се усмихва добродушно и пали цигара. А аз пояснявам: - Правя го, защото съм гладен, не съм ял от снощи, но си спомних за дядо ми. - Да уважаваш хляба, е хубава българска традиция. Нищо срамно няма да си оближеш пръстите. - А бе, не е по етикета, но както и да е. Едно време хората са уважавали своя и чуждия труд. Сега няма глад, но рано или късно и глад ще дойде- всичко живо краде. Това от дядо ми го знам- ако в една къща всеки изнася, а никой не донася, и къщата отпиши- огън ще я гори. Всички началства крадат, без изключение и смятат, че им се полага. Големите с камионите, малките с чувалите, а бабите с торбичките- пиленца да хранят. Аз нямам свинарник и знаеш ли какво си мислят за мен? Със сигурност ме мислят за балама, за пройдоха. - О, те знаят, че крадат, че правят нещо нередно, човекът има съвест. - И това не знаят. Всеки си има оправдания. Началниците си казват: нося ги на гръб, ако бях собственик или директор на запад, други пари щях да взимам, и си взима неговото, което “му се полага”. Работникът смята, че малко му плащат, и като гледа началниците, съвсем му олеква на душата- каквото докопа, влачи. Зер деца храни. Колко е часа, дядо Серджо? Дядката поглежда часовника си невъзмутимо и отговаря: - Три часа и дванайсет минути. А аз продължавам да нахалствам: - Твойто име е руско, повече ще ти отива “Дядо Серьожа”. - По- малката внучка ме нарича така. - Извинявай, но хич ме няма в етикецията. Най- мразя да се бръсна, да слагам вратовръзка и да вържа обувки. За ножа и вилицата да не говорим. Измислени разни чупки и стойки, снобизми. - Правилата и протокола са за улеснение- казва дядо Серьожа- 57-ма година бях на 36, мога да ти бъда баща, мога да ти бъда и дядо. Едно време ги женели, преди да отидат войници. Моята майка е украинка, а баща ми добруджанец. Дядо ми по бащина линия го оженили на 16 години, а баба ми била на 14. Родена е 1886г. - Сега щеше да е на сто. - А, жива е, жива е, още не ги е навършила. Жива и здрава, с едно бастунче ходи. - Извинявай, да е жива и здрава. Една баба живяла сто и двайсе и дори пушила цигари. - Баща ми и чичовците починаха, а лелите са живи. Говорим си ей така, да минава времето, и пийваме биричка, а аз от време на време се прозявам. След ядене в корема ми всичко започва да се движи и намества. Навярно скоро ще тичам до кенефа, този път основателно. Общо взето уточняваме и моето родословие. Научавам, че има внук и две внучки, че снаха му е бременна, кой къде работи и се връщаме на темата за злополуката с платното. Дядо Серьожа обяснява: - После, вече бях излязъл от болницата, започнах да сънувам странни сънища. - Извънземни- подхилквам се аз, а дядо Серьожа продължава сериозно: - Една жена ме води по някакви стълби нагоре, към някакъв връх, високо, високо. Точно отгоре- огромно дърво, с нещо като златни орехи. Огромни, падат и се търкалят към мен. Тя ми казва:”Хващай си късмета!”, но аз нищо не мога да хвана и всеки следващ сякаш става все по- голям. Накрая един ме цапардоса по главата и се събуждам. Другата нощ, почти същото. Повечето сънища не ги запомних. Толкова странни бяха, че като се събудя и се изплъзват. Сега почти не сънувам. Гаврътна някоя каничка вино или някоя и друга мента и спя като младенец. - Когато човек спи, архиварят работи. Това е едно пъргаво човече, което подрежда преживяното през деня. Аз го използвам да изровя нещо, което зная, че зная, но не мога да си спомня. Заспивам с мисълта за него и сънувам или просто се събуждам и знам. - Прилича ми на хипноза. - Убеден съм, че човек не забравя, само не знае къде е черната кутия, но всичко се записва. Впрочем трябва да отида до тоалетната. Старецът кимва разбиращо. Казват, че всяко изпразване носело облекчение, но като всяко правило и това си има изключения. Докато клеча, броя опърпаните левчета и белите стотинки. Едно 50 пада в локвата пред мен. Ще го взема на излизане от тая вмирисана дупка, и без това ще си мия ръцете. Теоретично трябва да имам по пет лева на ден, но за съжаление практиката често се разминава с теорията. Като платя наема за стаята, като си върна борчовете и след някоя запивка, финансите се скапват. Добре, че умея да си готвя, а каката ме храни от време на време. Тя е добра душа и ако имах магическа пръчка, бих я подмладил с десетина години, бих я подгонил за цигарите, но… прилича ми на котка на горещ ламаринен покрив. Впрочем всяка душица е нестинарка, върху въглените от страхове. Кенефът е много философско място. Съзерцаваш си физиологията. Отдаваш й се, щеш не щеш. Нямаш избор, за съжаление. Когато изгори някоя крушка в квартирата, се сещам да си свия. Ако нямам в шкафчето, си вземам от пробната лампа. И тук са ги свили. В миризливата дупка е тъмно и мръсно. Няма ли ХЕИ в тази държава? Отврат! Дневната светлина ме заслепява. В три и половина е най- голямата жега. Моята маса не е далече, но в първия момент не я откривам. Прекарвам мокрите си ръце през косата, брадата и накрая ги обърсвам в панталона. Какво толкова, нали са чисти. След изтощителното изпразване паля цигара и се взирам към масата. На нея седят момче и момиче. Говорят си със стареца Серьожа. Сърцето ми изведнъж удря по- силно. И сякаш ме залюлява. Не мога да повярвам. Приближавам се, а от дима и взирането срещу слънцето очите ми се насълзяват. Това е тя! Мигам на парцали, докато заобикалям масата. - Дядо Серьожа ще почерпи един швепс.- казва хубавицата, без да ме поглежда. - Я вървете най- добре, за където сте тръгнали- отговаря добродушно старецът.- Ето ви пари да се почерпите по пътя, или на басейна. Тука всичко е топло. Я си купете по един сладолед.- и дядо Серьожа се обръща към мен: - Това е по- малката внучка Соня, а този е Тихомир, засега единствения внук. - Приятно ми е- смутолевям аз- Александър, Сашо- и продължавам да стърча. - Този изтърсак е любителят на фантастика, но на руски не иска да чете, защото не може. Момчето и Соня стават. - Май този изтърсак го гледам от долу нагоре- казвам аз, но всъщност гледам към нея. Очите й ме отбягват. Хлапакът се изчервява притеснено. Още не се бръсне, но има вече мустачки и мъх по бакенбардите. А аз продължавам да нахалствам- А тази хубавица съм я виждал някъде, но не мога да си спомня къде, да не е било по телевизията? Въпросната се усмихва и казва на дядо си: - Дядо, довечера, след басейна, ще отидем с Тишо на Къта. - Кога ще се прибереш?- настръхва дядото. - Ами в десет се мръква, в десет и половина. - Късно е. Десет да си в къщи. И намери някой да ви изпрати. Сами е опасно през парка. - Е, нали Тишо е с мен- обижда се тя заради братовчедчето. - Тишо да има кой него да пази.- съвсем нетактично изтърсва старецът. - От клуба ще са там, няма страшно. - Ами Наташа? - Е, нали я знаеш… Много те обичам, кажи нещо на бабчето, на мамчето- приключва преговорите хубавицата. Дядо Серьожа се съгласява неохотно да бъде използван за алиби. Явно е най- слабото звено в кръговата семейна отбрана. - Чао, дядо- казва Соня и повлича дънгалака, без да поглежда към мен. Изтърсакът също е употребен, но явно му харесва или не му пука. Съпровождам ги дискретно с поглед, а дядо Серьожа казва: - Ще направи от него човек, много е завеян, горкият. Излъга го да ходи на танци, но той няма състезателен дух. На състезателни танци. - Непременно. Без хъс не става. - Той порасна, а аз зная какво иска Соня- кавалер за танци, който да я слуша. Но той не е амбициозен като нея. - Значи има спортна злоба. - Има.Преди, още от малка тренираше гимнастика. Отначало художествена, после спортна, но си счупи китката и майка й я спря. Голям проблем беше. Не искаше народни танци, иска да е Примата и с кака си не се понасят. Като куче и котка са, а Тишо я слуша. Той е кротък. - А бе тихата вода е най- дълбока, не се знае. - А бе малък е още, на 14 години. - О, ще го отупат за някое гадже и току виж станал боксьор. Като ученик три месеца тренирах. - Е, счупиха ли ти носа?- любопитства дядо Серьожа. - Не, отказах се- ръцете ми къси, а краката бавни. А каката как се казва? - Наташа. Две години разлика. Соня тръгна по-рано, как така кака й ще ходи на училище, а тя на детска градина. Нали ти казах, като куче и котка са, но сега живее при нас и всичко е тихо и спокойно. - Имам сестра, по- малка. Беше я яд, че мога да свиря с уста. Аз какво съм виновен, че съм музикален, пък тя не. Но й мина с времето. - “Божа работа”, казва моята бабичка. И аз не съм музикален, а баща ми беше музикант в духовия оркестър. Майка ми свиреше романси и някои по- леки неща на пиано. Хубаво пееше. А брат ми е художник, и той глухар. А, ще изпием ли по още една бира, аз черпя. - Няма проблем- кимам в знак на съгласие. - Фанке, две бири!- провиква се дядо Серьожа. - Стига си викал, не съм оглушала още- отговаря въпросната зад гърба му. - Пуберски истории- казвам аз, за да продължа разговора отпреди малко. - Какво?- не схваща веднага дядо Серьожа. - Пуберски истории викам, ще им мине като пораснат. - А, тя голямата порасна, има си приятел студент, много не се впряга. Запознали се в радиоклуба. А Соня да не остане назад и тя там. Наострям уши, за да чуя нещо за гаджето на Соня, но старецът си мълчи и отпива от бирата. - Много съм зле с езиците- казвам тъжно- едва отървах поправката при оная английска кобила Гюрова, а по руски баба Илийца ме остава на поправка. В радиоклуба се искат чужди езици, да си говориш със света. После пипнах жълтеница. Три седмици се наливах с лимонов сок и четох “Белият зъб” на руски. Като чуя руски все едно виждам изстискан лимон. Извинявай, ама такава е тъжната истина. - Да научиш език е трудоемко, но не нещо сложно, като математиката. Езикът иска трудолюбие и постоянство. - Не ми вървят езиците, точка по въпроса. - Май се засегна, а, Сашо? Вероятно просто не си учил редовно,разчитайки, че си интелигентен. Но пропуснатото трудно се наваксва. Не е като някаква си теорема, да я разбереш, примерно казано. Кой не обича да чува, че е умен? Освен това напълно прав. И аз кимам в знак на съгласие, а дядото продължава: - Всеки средно интелигентен човек може да се справи с два-три езика сносно. - А, не мога да се съглася. Има полиглоти с десет, двадесет езика и повече. - Разбира се, че има гении. Във всяка област ги има. Въпросът е за теб. Очевидно не си гений полиглотно поне си средно интелигентен. - В какъв смисъл? Може и да съм кретен по отношение на езиците. - Според мен, спокойно можеш да научиш и руски и английски, ако имаш мерак. Трябва да се потрудиш. Никога не е късно. - Е, да. Ако се мотивирам яко, може би. - Няма “Може би”. Със сигурност ще се справиш. Повярвай ми, имам опит. Просто си се изплашил. Решил си, че не е за теб. - Не виждам смисъл. Изобщо е много тъпо да има хиляди езици и на нито един да не можеш да се разбереш с хората. По- скоро бих измислил някакъв. - О, вече са го правили. Есперанто не си ли чувал. - Е, да, чувал съм. - Чувал си я. Езикът е богатство, езикът е култура. Живият език. - Освен италиански и чешки, другите ми звучат грозно. За нашият нямам мнение, но немския и турският са грозни и груби. Английският също е гаден. - Прочети Шекспир в оригинал и тогава ще говорим. Предпочитам Соня да ми прочете Шекспир, но не казвам това, а само кимам. Езикът е прозорец към света!- патетично завършва с клише дядо Серьожа. Сега е негов ред да ме хване за слушател, а аз трябва да слушам. Трябва да му вляза под кожата. И си казвам- край на откровенията. Жалко, че не умея много тези неща. Не обичам да се преструвам, когато съм принуден да го правя. Всяко “трябва” е мой враг. Трябва да порасна. Трябва, но не искам. Я да хвана бика за рогата. - Много рано си станал дядо- подхвърлям. - На 44. На Христова възраст. - А, май попрището жизнено в средата бяха 33 години. - Зная, но 44 по ми харесва. Като станах дядо, почти се разболях. Разбрах, че съм остарял. А после си казах: попрището жизнено в средата. Аз виното го правя в бараката на лозето. Баща ми, вечна му памет, имаше една кръчма, но както и да е... Дали и виното беше младо... Като мине бурната ферментация, с дамаджаните го пренасях в едно буренце в мазата. Паднах и счупих дамаджаната. - Е, то от това ти е станало зле, защото си счупил дамаджаната. - А бе удавих се като власите накрая на Дунава, тогава нямах кола. Карах един “Иж”, с кош. Слизам от Иж-а, грабвам дамаджаните и прас! - Знам ги Иж-овете. Имаше един кинаджия с такъв мотор. В коша носеше кутиите по селата. Като изкачи баира, не може да го угаси. Става дизел. - Къде имате такъв баир? - Друго село, бяхме там на квартира, бил съм 7-8 годишен, но си спомням. Като спре пред “Хоремаг”-а, почват да го майтапят, че кара трактор. - Било е... - 64- 65-та. - 67-ма се роди Наташа. Бабата се разсърди, но моята дъщеря я кръсти на себе си и на другата баба Неделя. Зетя е от една махала в балкана- Тетевенско. Прекъсна ли следването?- изведнъж сменя темата старецът- Случва се. - След трети курс ме разпределиха в някакъв завод за печки и работата се отече... - Наташа е решила да става инженер по компютрите. - Значи изчислителна техника? - Бъдещият зет, на там върви работата, тази година завършва втори курс. - Каква специалност? - Същата. Не благоволи поне да провери защо бабата я бие тока от новата печка. Аз му стегнах едната таванска стая, но, не е хубаво да се говори, не ми харесва. Има вид, но не е сериозен, според мен. - Може би няма уреди, инструменти. - От гимназията дошъл, може и да не разбира още момчето. Пловдивчанин. - О, няма нищо сложно. Една пробна лампа, дори някоя настолна и един по- дълъг кабел ще свършат работа. - Соня казва, че като пие от чешмата, а тя пие направо с шепата понякога, вижда червени пулсиращи петна и тока й щипел по устните и езика. - Това е друго. Стара инсталация, претоварена, а бойлерите са занулени и връща по тръбите. Нулата е офазена. - Сигурно е опасно, нали? - Чешмата не е толкова опасна, но печката трябва да я видя. Може да убие някого. - Има кабел и лампа имам... - Почерпи още една бира и работата е готова. Ако ми намериш една средно голяма отвертка, ще разменя кабелите. - Имам. Трябва да са няколко. Кабел остана, изолирбанд, два контакта шоко- ремонт правихме на цялата инсталация. Кабел от антена имам, сигурно пет-шест метра, може и повече. А зет ми има всичко. Бабата мърмори, долу горе месец мина, а майсторчето все идва и още не е дошло да види къде е причината. - С тока майтап не бива. Гледах аутопсия на една бабичка убита от ток- електрическа тенджера гръмнала ли, какво точно станало- ръката й черна. Мозъкът го направиха на салата, но нищо не намериха. Но в сърцето имаше съсирек. Търсеха причината за смъртта. Дядо Серьожа се гнуси, но аз наливам масло в огъня, не си измислям. - Не си измислям. Две седмици като видя месо в супата и стомахът ми на топка. От мен доктор не става. - Наздраве, Сашо, не го вземай много навътре. Човекът е еднодневка. Значи с мотора два пъти катастрофирах, един път се давих на морето, желязото едва не ме уби, но си пием с тебе бирата, нали? А можеше да съм умрял, шанс! - Наздраве! Да сме живи и здрави и късметлии! - Тука си служил- във Военна болница, нали? - Да, Санитарна школа се казва. Аз съм бацил. - И зетят е бацил. Остана в Русе и като се уволни, се ожениха. Сняг имаше. Октомври се роди първата внучка. Ха-ха- ха станах дядо. - Че кой набор е дъщеря ти? - Четиридесет и седми. Изкара техникума и зимата се ожени. Искаше лекарка да става, а се ожени за ветеринарен техник. Зетят завърши после зооинженерство задочно. А тя си остана лаборантка, но прави айроконяк от чист спирт един път, но аз си пия ментата. Ще почерпя един айроконяк. На двадесет години беше, а сега е на тридесет и девет, наесен ще ги навърши. - Добре- казвам аз, обезпокоен от мисълта, че може да се наложи да нося до тях дядо Серьожа- ще почерпиш айроконяк вместо бира. Да пием, да оправим сметката и да вървим. - Фанке, сметката, душице! На двадесет и четири години станах баща, на четиридесет и четири- дядо. Какво знаеш ти, Сашо? Баща ми беше дядо само една година, няма година дори, получи втори удар и си замина. Имаше кръчма и дюкян, лозя имахме, 48-ма година ги взеха, като едра градска собственост. Изритаха ме от университета. Станах учител и оттам ме изгониха. А братовчед ми изчезна на запад. Брат ми и до днес няма нито една изложба. Икони рисува, пейзажи. Продава на туристи в Бургас... Фанкее! После работата се уталожи и се пенсионирах като учител. Добре, че кооперацията оставиха и къщичката в двора на кръчмата. - Значи преди 44-та е строена, стара инсталация. - От 61-ва. След 25 години пак ремонт. Дядо Серьожа е пъргав и върлинест дядка, около метър и осемдесет. Мислех, че ще го нося, а се задъхах да го гоня по пътя. По стъпалата обаче той бие отбой и на пресекулки ми обяснява: - Няма, оф, оф, асансьор. Ние сме за третия. Ти си младо момче, но аз вече остарявам и започва да ми тежи. Моят доктор казва, че е добре за сърцето, но кой знае. - И аз ходя пеш. Квартирата ми е на втория етаж. - Моята майка, оф, бог да я прости, ОФ, оха, не искаше да живее тука. Като почина баща ми се измести в къщичката. Ох, да си починем малко. Едно време първо нея купили, после построили кръчмата, после дюкяна. Хайде, помня 33-та, като се нанесохме в кооперацията, бях 10 годишен. Ех, най-после, ето, че стигнахме. Не се събувай! Ето ти едни чехли, големи, за гости. Тука сме малко като музей. Дядо Серьожа светва. Ето ме в бърлогата на народния враг. Не познавам тоя сорт хора. Баба ми все кълнеше комунистите, наричаше ги кърлежи, кръвопийци, защото й взели 30-тината декар зестра от тейко й, но дядото е загубил много повече. Обаче не ми се вижда злобен. Гледа философски на нещата. Оглеждам се. Антрето е с ламперия и изглежда мрачно. Новото пластмасово табло с автоматичните предпазители се откроява. Старинен стенен часовник, три остъклени врати и шкафчета. Едната врата се отваря и се показва дребна модерно изтупана бабичка. Тя ме оглежда с уголемени от диоптрите светлосини очи. - Верче, това е Сашо, електротехник. Аз отивам в мазето за малко. Покажи му кухнята, нали, ти си знаеш. - Едно кафенце да ви направя- предлага бабето с тънък дрезгав глас. - Направи мезе, налей на момчето една мента...-Кафе!- недоволства дядото. - От обяд досега да не си бил на чай? Бира сте пили. Ще направя по едно кафе или, ако искате, имам и черен чай. - Благодаря, нека да е кафе- казвам кротко и благовъзпитано- ще се черпим после, след работата. Дядото се е измъкнал към мазето, а бабето кима, доволна от моето изявление, и започва да обяснява подробно, докато пристигаме в кухнята. Тя слага джезвето на малката плоча, държейки дръжката с кърпа. Явно на това благоразумно поведение се дължи фактът, че е още жива, защото фазомерът свети ярко на чиста фаза. Винаги си го нося със себе си, като химикалка. - Да имате някоя настолна лампа? Баба Вера изчезва моментално и се появява преди да съм успял да надникна към балкона, където има някаква клетка. - Ето Ви лампата, друго трябва ли Ви? - Мерси! Дядото ще донесе кабел. Впрочем, кой Ви прави инсталацията? - Едно младо момче, по- младо от вас. Дъщерята го доведе от нейното предприятие. - Явно нещо е объркало или печката не е в ред. - Всичко й работи, фурната пече, нова е. - Виждам. А други контакти някъде? - Ето, ето от двете страни на кушетката, под пердето и зад вас от другата страна на печката. Проверявам този зад мене. Зануляването е офазено или си е чиста нула. Неизвестно защо колегата е сложил “джапанки” ниско до пода. Четири броя. Защо се е гъзурчил? Ама че дивотия! Изглежда е започнал от вратата и е обиколил цялата кухня, като е влизал от джапанка в джапанка. Никъде не се виждат кутии. Мамка му и прасе, сигурно е в коридора? Проверявам и този до балконската врата, последния- същата история. Поглеждам на балкона, който е вътрешен и общ със съседната стая. Не се виждат контакти. Погледа ми привлича една голяма двойна клетка с две канарчета. - Охо, канарчета, пеят ли сутрин? - На внучката са.- отговаря с готовност бабата- Едното пее и през деня. - А бе, много боклуци правят. Навсякъде хвърчат шулюпинки и семки. - Тя се грижи за тях, тя мете балкона. Нейни са си. - Хубаво, сега- на тази печка й няма нищо. - Слава богу!- що не се прекръства бабата. - Грешката е в контактите. Баба Вера изключва котлона, защото водата е на завиране. Пестелива бабичка. - Да сложа кафенцето и ще Ви покажа другите стаи. - Добре и без това не го пия горещо. Развалят се зъбите. Кухнята е съвсем като нова. - Всичко сменихме: и мивката, и шкафовете, и кушетката. - Значи първо инсталацията направихте и после плочките и всичко? - Да, да, колко лъжички? - Две. Сега да видим другите контакти, докато поизстине. -Всичките ги сменяхме, елате, ето това е стаята на внучката. Оглеждам стаята. Срещу вратата две нови ъглови легла със скрин и акумулираща печка. Проверявам с фазомера, но този е наред. До леглото към прозореца старо, прастаро бюро и скрин с много чекмеджета. Върху скрина касетофон и учебници. И там два контакта, от които единият двоен. Над леглата по още един. Вляво от мен, на известно разстояние от вратата гардероб. В Средата кръгла маса, а над нея старинен полюлей с . Проверявам всички контакти и вдишвам странната атмосфера на старинност и миризма на пресен лак. Бабето ме следи от вратата с безпокойство, явно заради огромните чехли. Подът е паркет. Сякаш съм в музей, но от тоалетката със старинно овално огледало ме лъхва на свежа козметика. На табуретката е захвърлен тъмночервен халат. Поглеждам към клетката с канарчетата. Мъжкото храни женското през решетката, която ги разделя. Обичат се. Нещо ме присвива под лъжичката. - Соня, с дядо си, решиха да има толкова много контакти.- измърморва бабето- Всичко наред ли е? - Да дойде кабелът и ще мога да кажа сто процента. На това много не вярвам- посочвам аз фазомера си- случва се и да ме излъже. Това е северната стая, нали? - Северозападна, през лятото влиза слънце по вечеря. - Лесно ли се топли? - Балкона се затваря, топли се. Няма друга външна стена, бързо се стопля. - Кафенцето сигурно изстина. - Ами хайде тогава. Едно сладко от череши? - О, да, с удоволствие. Да не е тазгодишно, чух, че имало радиация. - Не е тазгодишно, черешата сега зрее. - Тогава може. Като бях хлапе, не можеха да скрият от мен нищо по- специално. Много обичах сладко, особено от ягоди или череши. - Малките деца и старите баби са така, обичат сладичко. Моят анархист да не му е станало лошо в мазето, нещо се забави. - Млад дядо е, нищо му няма. А и Вие изглеждата добре... Пием си кафето с баба Вера, обяснявам й, че само две жички ще разменя и готово, а тя се усмихва все по- радушно. Явно страшните спомени от ремонта не са избледнели и мисълта за къртене, дори само в кухнята я ужасява. Но аз я успокоявам. Човек най- добре чува онова, което му се иска да чуе и за късмет го чува от мен. Освен това е самата истина. Хлапето, правило инсталацията, очевидно е допуснало тъпа и опасна грешка. Представям си как Соня слага джезвето на котлона с лявата ръка, а с дясната все още затваря крана на чешмата и токът я прасва. Откъде се пръкват такива самоуверени нахални малоумници? Защо не е проверил зануляването, нищо не му е коствало? Докато обсъждаме темата и си пийваме кафенцето, дядо Серьожа пристига с отвертките и кабела. Главният е обикновен, 63 ампера, а другите са автоматични. Развивам го, за да не търся кой е за кухнята и докато слушам историята за ремонта, се залавям за първата “джапанка” до вратата на кухнята. - Дойде следобед с къртача и всичко изпроби, написа на един лист какво да купя, изпи си ракията и замина.На другата вечер сложи кабелите. - Оплескоти навсякъде с гипс- добавя бабето. - В неделя довърши работата, сложи парите в джобчето и дим да го няма. - Той мислеше да седнат да се почерпят, все компания си търси- иронично добавя баба Вера. Докато слушам размяната на реплики, разменям двата кабела, които идват отгоре към джапанката и съм готов, поне се надявам. - Я, дядо Серьожа, завий предпазителя, защота с тия огромни терлици трудно се качвам на стола. Май стигаш без стол. - Ще видим- упътва се към коридора дядото. - Смятам, че е готово- казвам на бабичката- нали ти казах, че няма страшно. - Чул те Господ. А колко ще струва? - Как, нищо. За нищо работа. Дядото ще почерпи един аероконяк и готово. - Сашо, готово- обажда се от коридора дядото. - Я да видим с фазомера- не свети, ето бутам с ръка, няма ток. Все пак пробвам и с лампата. Единия край на кабела завивам на чешмата, а другия за щепсела. - В кухнята O’K. - Сядай тогава, баба Вера ще нареже мезето- нетърпеливо и свойски изкомандва дядо Серьожа. - Още не сме свършили. - Какво не е наред?- обажда се бабата. - Трябва да проверя с тая пробна лампа всички контакти в другите стаи. Кабелът е много дълъг и ще стигне. Значи връзваме го в банята... Холът също прилича на музей. Цялата бригада марширува, носейки кабела, а Светата майка ни гледа строго, свила устни, от източната стена. Покрай нея са наредени едно легло с резбовани табли, до него ракла, над която виси иконата, после шкаф със ситно остъклени витринки, пълен с книги, и до прозореца шевна мишина “Сингер”- крачна. Моята баба има ръчна. На западната стена до прозореца- пиано, а до него кушетка. След кушетката, до вратата нафтова печка. На стената срещу прозореца друг шкаф с джунджурии и стъкларии във витрините и огромно огледало с лампа над него. Тапетите са бледорозови. Две стари кресла, квадратна маса и няколко нови стола завършват картината на стола. Един котарак се излежава на кушетката и изобщо не се трогва от комичната гледка. - Е, това беше. Сто процента гаранция давам, че няма опасни контакти- заявявам, след като съм проверил зануляването по този начин.- Ако колегата беше проверил, щеше да си открие грешката. - Е, младо, самонадеяно. Хайде сега на масата!- ухилва се дядо Серьожа доволен и продължава- Коняк, айроконяк, ракийка джиброва, мента, мастичка... - Мента. Довечера съм на смяна. - Има време, няма пет часа. Я опитай айроконяка! - Сигурно е много силен. Като бях ученик се напих на един рожден ден с такова нещо. Сладко и коварно питие, а в него много градуси. От чистия спирт е. - Ти опитай малко. Вярно, силно е, но щерката е голям майстор. - Добре, налей да го опитам. После минавам на мента, все едно, че съм ял лукчета. Началник смяната е приятел, ама... Някой път, като се успя за първа смяна, праща да ме събудят. Няма петстотин метра до квартирата. Отначало приказката се върти около това, какво е можело да стане с тока по печката и за късмета в живота, а после за ремонта, за живота изобщо, докато затънем в дебрите на историята и прадедите. Дори се появи албум със стари снимки. Времето минава бързо и залязващото слънце ме пече в гръб, слязло ниско далече на северозапад. Наближава най-дългият ден в годината. Вече зная, че баба Вера е от македонски род и се казва всъщност Вергиния, а свекърва й, починала на 82 години била рускиня, казачка, но говорела френски и свирела на пиано. Колко история, колко случайности и капризи на съдбата, за да се появи Соня. Каква случайност и късмет в този следобед да срещна дядо й. След един айроконяк и няколко менти всичко започва да ми изглежда нереално като странен сън, но засега поне не говоря глупости. Поне според мен. Опитвам се да слушам и всъщност ми е интересно да науча, че баба Вера вземала уроци по френски от свекърва си, която пък тръгнала с годеника си от Русия, а той умрял от тиф на кораба. Дядото пък на стареца дошъл от Добруджа, а сина му станал музикант в духовата музика. След злополучната война дошли и македонци от другия край на България. Очевидно дядото направо ме сугестира, защото забравям фантастиката и потъвам в миналото и битието на стария град. На свой ред разказвам за дядо ми, който ходел на градина в Унгария и Чехия и е роден в 1900г. Оказва се, че и рускинята е родена в 1900г. - В моят род се женят късно и живеят дълго- обобщавам лекомислено- лелите на татко всичките минаха 90 години. Като спрял да ходи дядо ми по градини, се родил баща ми- през 1934г. - 34-та- повтаря като ехо дядото- баща ми беше още жив,лека му пръст, но аз водех малкия ми брат на баня, ходехме на топлата вода. - А, да, там нося електромоторите- зацепвам аз- големият комин. Чудя се за какво е бил. - Беше електроцентралата на града. Жените ходеха да перат там, а ние се къпехме и хич не ни пукаше, а с парите на Стъргалото. Колко неща помня аз!- възкликва патетично дядо Серьожа- ако ги разкажа, готов роман, но времето минава... - Не е лесно да пишеш роман. По- добре напиши спомени. - Някой ден може да опитам. Я, моята баба ни изостави, но аз се оправям с мезетата без грешка- и докато реже кайзера, обяснява- шие тоалети на Соня за танците. Много я бива, но я пенсионираха тая пролет. Поболя се, а ремонта без малко да я довърши. Но така е, остаряваме и други се раждат и колелото на историята се върти на някъде си... - На майната си се върти- казвам аз. - Кой го знае накъде ще се изметне. Колко войни, колко трагедии за тоя, дето духа. На млади години бях анархист, после земеделец, като дядо- добруджанеца, после разбрах, че трябва да бъда първо човек. Ако може, с голямо “Ч”. Не станах нито легионер, нито ремсист. Като върнаха Добруджата, дядо ми беше жив и от радост умря. Две години по-късно и баща ми си замина. Нали го видя на снимката, голям българин. Спокоен, весел, музикант, широка душа, но започнаха да се съдят с чичовците за наследството и си отиде. Получи удар, инсулт и за два месеца си отиде.-въздъхна тежко дядо Серьожа- Наздраве, Сашо, да си жив и здрав, спаси моята бабичка, а мен от мърморенето. Здрачава се. Говорим си сладко с дядото, но, ако не искам да закъснея за работа, трябва да си изпия кафето и да тръгвам. Толкова се отпуснах, че дори взех китарата на внучката и изпях една песен за Чернобилската катастрофа. Китарата обаче е с тесен гриф и моите кебапчета трудно се справят с простите акорди. То не е само от пръстите, ами май съм си пийнал, защото го удрям на откровения: - Изключиха ме от партията, напсувах комунизма, капита- лизма и всички и Чернобил гръмна.- казвам, докато сърбам вече изстиналото кафе. - ?! - Не си плащах членския внос, не си вземах отчислителна бележка... - Защо, с какво те засегнаха? - С нищо определено, но просто се натрупа. Миналата зима имаше войски към моето село, режим на тока, а парите за цигари не ми стигаха. Защо да плащам, без да имам някаква полза? И без това цялата държава е на партията, пари имат. За какво са им моите, аз ли да ги издържам? Докато бях редовен студент, плащах 10 ст, но сега работя. Майната им! Честно казано, просто ме домързя. - Не е добре да бъдеш черната овца в стадото. - О, колко ли го е еня някой за мене. Питах ме защо така и аз отговорих, че искам да съм Груви, че не съм достоен за тази чест, след като съм прекъснал, дрън- дрън- дрън... Беше ме малко страх, но сякаш свалих 20кг от раменете си. Олекна ми, но ако някой разбере, ще реши, че съм боклук, че нещо съм направил, това е кофти. Току така не изключват. Всичките изроди се натискат. - Тогава защо ми го казваш, Сашко? Аз разбира се не си мисля нищо лошо, но не разбирам, защо си го направил- за няколкото лева? - Партийният секретар беше един странен гарван с огромен нос и някакво заболяване на щитовидната жлеза. Работохолик. И той питаше защо. Аз, казва, бях в Чехия 68-ма, куршумите край мен свистяха, скъсвам се от работа- и взе да ми завира в лицето графика с упражненията и лекциите си, само дето не ми кресна, как смея да го хвърлям в смут и размисъл. В други времена щеше да бъде религиозен фанатик. Какво да му кажа и как да му обясня, че не искам да живея като него и не ми пука за нищо. Просто, ако всички вървят на терсене, аз гледам да съм наопаки. Дойде ми много, това преименуване, прекъсването, разпределението, новата работа, режим на тока. Гаджето ме заряза преди това и замина в Съюза да учи. Натегачка! - А родителите? - Да не съм малолетен! Не съм си ходил от две години, от зимата на 84-та. Баща ми дойде да плати, защото напуснах, заради разпределението и кандидатствах наново. Получили писмо. Уж имах вноска за кола, отпреди, когато работех, а той не ми даде да я изтегля. Целта е да се почувствам благодарен, гузен, зависим. Номера на всички религии. - Харесвам свободолюбивите натури!- казва благо старецът Серьожа и ме потупва по рамото снизходително- няма да те съдя ли оправдавам, но мисля, че баща ти е постъпил разумно, защото се е надявал някой ден вноската да ти потрябва, да има внуци, да живееш наблизо и събота и неделя да си ходиш с колата. Той на колко години е, какво работи? - На 52 и има две внучки. Даскал. - И аз бях, но вече... - Извинявай- казвам примирително- нямам нищо против париите на умствения труд, но конското е професионално заболяване. - Като дойдеш на мяра, ще хванеш вяра- казва дядо Серьожа- винаги има проблеми. Още от времето на египтяните старите се оплакват от младите и обратното. Моят баща, лека му пръст, искаше да стана офицер или адвокат, защото разбра, че съм глухар, но аз реших учител и не сбърках, не съжалявам. Ако не знаеш към кой пристан да държиш курс, нито един вятър не е попътен. Сенека го е казал. Чел ли си Еклесиаста. - Не. - И по- добре. Защото много мъдрост е голямо терзание и който трупа познание, трупа тъга. - Не съм религиозен, но бих прочел Библията. - Поне знаеш, че е от там, а други не са и чували. - Чел съм поезия на Древния изток и там имаше от Еклесиаста, но не ми хареса. - Може би си на прав път- казва дядо Серьожа благосклонно- сега имам повече свободно време и препрочитам, което съм забравил, но ти имаш талант на поет. Я ми изпей пак за йогата! - Съжалявам, трябва да вървя на работа. - И друго да ти кажа от Еклесиаста: По- горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, ръцете й окови, май така беше... Е, щом се налага, тръгвай- и с тържествен тон завършва- Богоугодният ще се избави от нея, грешникът ще бъде уловен. Нощната работа взема здравето, нощта е за сън, Сашо. - Аз си спя. Ако не стане авария, се наспивам. Тръгвам. Главата ми е леко замаяна. След четири бири и четири пет ментички бих се трупясал, но времето е напреднало, някъде към осем. Краката ми са омекнали. Вече съм в коридора, дядо Серьожа е зад мен, а бабето е зарязало шевната машина. Външната врата се отваря и се появява Соня с братовчедчето. Оказвам се обкръжен от всички посоки и глупаво раздавам усмивки. Стигам до вратата, когато чувам Соня да пита: - Този пък какво правеше тука? Още е светло. Вървя сред навалицата по Стъргалото. Забравих книгата! Заковавам насред улицата и някакъв дънгалак с гаджето си едва не ме повалят. Сякаш Соня има мания за преследване. Няма да се връщам. Нарочно попита. Сигурен съм. Стоя насред улицата и хората ме заобикалят, а аз мисля и не мога да реша, дали да се върна за книгата си или не. Май съм доста пиян. Изпих ли си кафето или не. Май не. По- добре да се върна за книгата утре или в неделя. Няма да избяга. Нощната смяна свърши още в два часа. Клетките с готовия фураж се напълниха. Сега е десет и половина- единадесет часа сутринта и аз се излежавам в леглото. Вчерашният ден е като филм, който току що съм гледал, но сякаш нямам нищо общо с главния герой. Много се раздрънках с онзи дядка, а после и с Пешо, шлосера. Не го оставих да се наспи. Пазачът, бай Миро му има зъб и винаги го проверява, а Пешо е хвърлил око на свинската мас, останала на дъното на една цистерна. Има петдесет прасета, две телета и две кози в дерето, как да спи. Не разбрах каква е този мас, но май е екарисажна и я влагат за гранулите в другия цех. Пешо ме навива да се включа в чистенето в извънработно време на силоза. Щели да ни дадат по един камион от разпиляното и той щял да го купи от мен по 15 ст. Дружинката ще разпилее повечко соев шрот и ще си нагласи сметка един път. Не ми се влиза в катакомбите под силоза, но парите не ми стигат. Ще трябва да се съглася. Готините мадами са скъпи според Пешо. Не му казах на колко е години и той остана с впечатление, че е студентка. Хвърлихме зара и го набих. “Бутал си- вика той- ама не си признаваш, много ти върви. Овчарчето Калитко!” Съвсем се ядоса и отиде да вдигне кръвното на бай ти Миро. Аз влязох в банята и докато окъпя малкия, се изпразних. Представих си, че кака Денка ме сапунисва. Бях се напил, та олял и тя ме вкара в банята. Така беше първия път, мамка му и прасе. Кой съм аз да свалям такова готено хлапе със сочно дупе? Освен това сякаш ме отряза преди да съм си отворил устата. Докато се разминавахме в коридора ми се стори по- висока от мен. Поне метър и седемдесет. Аз нямам толкова. Каката е толкова и е по- висока, но е малко късокрака. Прилича на руска породиста циганка, с разкошна черна коса и ходи с шарени фусти до петите. Видях я на снимки като двадесетгодишна, страхотна мацка, но вече се скапва. Под леглото си има цели стекове с цигари и каса коняк. Защо живота е толкова кратък и скапан? Млякото на козите още се пресича. Има радиация, каквото и да разправят, сигурен съм. Засекли гореща частица на перваза на лабораторията. Снощи нищо не казах на дядото, но нямаше салата за мезе. Пихме мента с филе, кашкавал и кисели краставички от миналата година. За всички дивотии са виновни натегачите и тъпанарите. Затова гръмна Чернобил. На партийното събрание ми искаха обяснение. С какво право изобщо някой, било то човек, бог, родител, партия, държава ще ми държи сметка как живея, какво мисля? Откъде, накъде. Моят собствен живот не е моя идея. Никой не ме е питал искам ли да се родя и да играя тези игрички. По- миналата година, като разбрах, че ме разпределят на майната си, реших да зарежа следването, да си намеря работа в града и да продължа задочно. Хората са нагаждачи и страхливци. Беше унизително да говоря тъпотии и измишльотини, а всъщност да ми се иска да им тегля една майна. Изобщо как ме издириха? Защото шефа ми каза да вървя във ВИММЕСС да си уредя нещата. Чашата преля. Едва успях да се хвана на работа, защото нямам жителство, но не отидох да си търся отчислителната бележка. Този феодализъм ме вбесява. Какво ли си мисли дъртият анархист за тази история? Изобщо защо се изтървах, по дяволите. Сега трябва да стана, гладен съм. Разполагам със скаричка, в която пека риба. Обожавам я, но освен хляб, шарена сол и олио на дъното на бутилката, няма нищо за ядене. Хазяинът, беззъбият пияница, е схрускал хладилника, телевизора, бойлера. Холът е заключен с два катинара. Там има багаж, а дъртият корабокрушенец спи на мърлявия си сал в кухнята. Зимата се топли с котлона, на който готвим. Гладен съм, но хлябът сигурно е сух. Ако изобщо има хляб. Аз съм се разположил в цялата спалня, която е доста голяма. Бюрото и гардеробът са ми подарък от Пешо, който се обзаведе мотамо. Дъртото пиянде има само две железни легла. И дюшеците са му подарък от бившия съквартирант. Единият той го е купил, а другият останал от по- предишния. Едно кресло с автомобилна седалка и два стола, това е цялото обзавеждане, и една електрическа печка елва, с която се топля. Настолна лампа и китара. Един ден отключих катинарите и влязох в хола. Един стар бюфет, изтърбушена кушетка и нищо друго. На земята отровнозелен балатум, а на стената семеен портрет. И едно старо радио “Телефункен”, не работи, още от преди войната. Трябва да стана и да изляза да напазарувам нещо за ядене. Риба, салам, лютеница, хляб, ориз, мляко. Ще си направя мляко с ориз и няма да ходя никъде. Ще дрънкам на китара и ще си чета книгата. По дяволите, трябва да отида за тая проклета книга. Не е моя. Дъртото пиянде дриска в тоалетната. На вратата се звъни, а аз не мога да си намеря анцуга. Освен това съм го надървил, защото ми се пикае. Мамка му, кой може да бъде, освен друго пиянде. В събота се събират, купуват бутилка ракия на частно, но днес няма да влизам в кооперацията. Бира плюс мента равно на дървена глава. - Кой е?- крещи от кенефа Дрисльото- Влизай, отворено е- зърр- зърр- стига си звънял, бе пундяк- крещи Кроки- Влизай! - Аз ще отворя- обаждам, нахлузил вече анцунга. Ако беше пиянде, да се е намъкнало. На вратата е Мая. Твърдо решена е да ме изнасили на гладен стомах, освен ако не носи нещо в торбата. Кафявите й очи са вперени в моите, а тънките устни едва се усмихват. - Влизай! - Влизай, бе пундяк, аз съм в кенефа. - Това е хазяинът, крокодилът Гена. - Нося ти Библията. - Влизай по- бързо, докато не е скочил от тоалетната, много е любопитен. Шътвам Мая в моята стая. - Гена, няма ли най- после да излезеш от там. Ще се напикая, бе човек. - Излизам- чува се гробовен, отпаднал глас- Кой звънеше? - Шшът! Едно гадже дойде. - Ох, мале, какво беше на митницата! - Кой те кара да дъниш толкова люто? - Че кой де, а?- Крокодилът се появява на вратата и още си закопчава кирливите гащи и пак пита- Кой звънеше, бе? - Нали ти казах, една мацка дойде.- отговарям, докато го тикам към неговата кухня. - Оная, с шарената фуста, циганката? - Абе, тя не е циганка, какво да ти обяснявам. Има нещо влашко, но не е циганка, кротувай. И ако някой от твоите апапи дойде, гледай да не ме безпокои. Друга е. - Аха, ще ебеш.- казва Гената и се тръшва тежко на леглото си. - Какво ще правя, няма значение, никой да не ми досажда и да не наднича. - Дай два лева срещу наема, защото тука котараци се гонят- сочи корема си Гената. - Не съм вземал заплата, но ще ти дам пет лева да напазаруваш риба и хляб. Ще има и за теб да ядеш и една кутия цигари си вземи. - Обаче, като се върна, да чукам ли?- хитро намига той. - Аз чувам, да не съм глух. - А мадамата какво пие? - Не пие домашни помии. Пие бяло вино с лимон или коняк. Май си носи пиенето. Да пусна една вода и ти давам пет лева. - Каква риба искаш? - Да не е цаца. Най- добре замразена скумрия. - А дали ще намеря? - Ако няма, вземи от супера салам, по- евтин, или наденица. - Добре, Сашо, Гената си знае работата. Мая ми рови по бюрото. По- скоро разчиства, защото няма друга маса в стаята. - Ако знаех, че си гладен, щях да взема нещо по- подходящо- казва тя, явно чула разправията ни с Гената. - Какво е това? Кейк за коняка? Главата ми е дървена. - Аз не съм егоцентрична маниачка- атакува внезапно тя, но доверието трябва да се заслужи. - Мислех, че съм невинен до доказване на противното. - Мога да те заключа горе, чети, колкото искаш. - Мерси за доверието. - Отбелязала съм всички пасажи, които те интересуват, но първо ми разтрий врата. - А, онова, апокрифното, които започнала да раждат трудно, за падналите ангели? - И него, разтривай, добре, добре... Имаш ли чаши? - Не, мръсни са. - Няма значение, ще пием от бутилката. Седни до мен. Така, едно парче кекс, глътка коняк. - И секс. - И сеекс. Изглеждаш ми много висок седнал. - Защото съм късокрак варварин. - Като професора. - Кой професор? - От “Изгубения свят” на Конан Дойл. - А, Челинджър. - Искам да те усетя до себе си гол. - Ще смъкна дюшеците. - Защоо?- тя вече гали малкия през анцунга. - Леглата са провиснали. - Добрее- прошепва тя. Изведнъж нещо ме жегва. - Пияндето не заключи, мамка му смотана. - Заключи! - Ако си е забривил ключовете, ще звъни. - Заключи! - Права си, някой от апапите може да се намъкне. - Заключи тази врата.- недоволства Мая. - Няма ключ. Ще тикна леглото. - Ти от Марс ли падаш? Има ключари, има райбери. Сложи нещо на тая врата. - Ще сложа. - Сами сме, нали? Поне пердето може ли да се пусне?... Вратата е подпряна с леглото, а Мая и аз сме на пода, върху дюшеците. Бързоварът шушне в легена. В профил прилича на Александър Македонски, който препуска на изток. Аз съм конят.... ................................................ Не съм кон, а дъвка в беззъбата уста на лигаво мекотело. Главата ми е в някакъв мехур. Бледа зеленикава светлина едва прониква в ограниченото пространство. Виждам! Стената на мехура е тънка, но почти непрозрачна. Жиго постави ръце от двете страни на ръба и аз ги различих като две неясни петна.Виждам! В устата ми е завряна мека тръба от която изсмуквам нещо сладко , кисело, солено или горчиво понякога, но винаги противно лигаво и доста рядко. Нито каша, нито желе, но по гъсто от вода или бульон. Отврат!Понякога има жилави зърна, сякаш каучукови, които трябва дълго да дъвча. Поне дванайсет часа на ден беззъбата лигава паст дъвче мен самият, а мускулите ми се напрягат независимо от моята воля. Мисля, че болките в тях са просто мускулна треска.Когато ме изплюе ще бъда във форма. На моменти не ми стига въздухът, сърцето ми бие дивашки и аз се опитвам да изплюя дядовия отчаяно, но напразно.Мисля че стига чак до стомаха ми независимо ,че дъвча и т.н.В дирника ми също е завряно нещо, а оная ми работа сякаш постоянно е в рая.И сънувам мокри сънища в моята тъмна, влажна лигава пещера-утроба.Нямам никакви съмнения-жив съм. През нощта ръбът става тъмно зелен и се вижда по-добре.Аз съм опнат успоредно на него.Положението става все по реално И място за съмнения не остава. За себе си мисля като за нишка изпредена от много влакна, но те са толкова много и понякога толкова различни, че се обърквам и не зная какво да мисля за себе си.Толкова много “сънища” в които съм толкова различен от това, което бих искал да бъда, толкова грешки, че инстинктивно някои просто не приемам и отхвърлям като чужди. Жиго твърди, че не е нужно да се напъвам много за да подредя и осмисля тази информация. Според него трябва да се съсредоточа върху осъзнаването на текущата реалност и да се уча бързо , до опознавам света в който ще живея от сега на татък. Коренотърсачеството тук изобщо не е на мода особено след като станало ясно , че малоумните варвари от двата южни материка са потомци на създателите на зеленикавата раса, която преди хилядолетия едва не ги изтребила напълно.Тези континенти сега са резерват, а въпросните малоумници воюват от хилядолетия помежду си за великата кауза на обединението и победата над изчадията адови, завладели техният свят.Двата континента се оказаха Австралия и Антрактида, които след катастрофата се доближили с цели осемстотин километра за два милиона години , което прави четиристотин метра за хилядолетие или почти половин метър на година.Според учените свръх плътният снаряд се е забил в тихият океан на около петстотин мили западно от Сан Франциско, ако в този свят изобщо е имало подобен град, и част от него е излязла някъде между Африка и Антарктида след което отново е поела към центърът на тази планета, която е била практически копие на моите планети откъдето са пристигнали спомените-сънища. Гъбата и Жиго ми устроиха истинска виртуална къщо в която се уча и общувам с тях.В същото време продължавам да чувствам как утробата се гърчи и тренира тялото ми. Оказа се ,че имам екстрасензорни способности.Голям късмет. Бях умрял рано от токов удар на деветдесет процента в една съвкупност от паралелни реалности.Останалите десет получили жизнената сила.По друг начин казано в реалността Хеслер нормалната ми честота спаднала драстично с деветдесет процента,в резултат на което се увеличила виталността и многомерността на тези инкарнации. Излишъкът простодушно бях раздавал на околните докато ядрената война довършила всички. Така с Живомир Горанович или Жиго намерихме общи спомени.Той обаче беше живял почти до четиридесет години , а аз бях само на двадесет и седем когато започна войната. Стана ми ясно защо някои хора надничат в бъдещето. Всъщност те надничат в паралелните реалности където нещата са по напреднали.Все едно да имаш хиляда книги с по хиляда страници и хиляда читатели всеки от които чете на различна страница.Естествено винаги можеш да надникнеш в книгата на съседа и да видиш бъдещето на героя, ако той е по-напред. След тази груба аналогия на трансцедентнопрецеденталното поне ми стана ясно, че не съм просто съвкупност от изживени съдби, а нещо много по странно и в същото време реално и плътно. Усещането за многомерност, многоплановост се засилва не само от спомените ми, но и от битието ми в момента на виртуална личност и дъвка. Наистина странни неща могат да се случат в неограниченото всесъществуващо.И по рано общо взето си бях дървен философ, но сега чувствам, че тази наука просто ме иска и аз уча. Уча и си водя дневник. Виртуалното време е само двайсетина пъти по бързо от реалното просто защото аз присъствам не като модел, а реално чрез екстрасензорните си възможности.Раздвоението е неприятно, но какво да се прави. Все пак е по-добре отколкото да тъпея загледан умно в зеленият ръб и да чакам тестото да ме изплюе.Едва тогава, с три чипа имплантирани в тиквата бих могъл да се докопам до морето от информация за този странен свят. Единият чип е полицаи, другият е разширител на паметта, а третият порт .Според Гъбата, ще имам поне двадесет и пет -тридесет процента по-вече неврони и ще настигна зелените човечета по интелигентност, а на външен вид ще бъда като варварин.Доколкото разбирам, Жиго иска да го заместя, а гъбата и правителството кроят планове да ме внедрят сред диваците в резервата.И при двата варианта няма да имам чипове в главата.Чипът полица е неизбежен, ако стана редови гражданин. Хубавото е , че ще имам петнадесет години за размисъл с придружител.Бях шокиран, но всъщност е логично да имам същите права като другите новаци в този свят—децата.До петнадесетата си година те ходят с гривна или нашийник и задължително живеят с майка си във ферма-хотел.Ще имам и майка!Затруднявам се да изброя всичките и титли, научни и военни звания,но изглежда съм интересен за правителството,военните , разузнаването и науката.Когато ме подгони параноята си мисля , че тази пирамида е някаква секретна технология за биологично и психично инженерство и следователно всичките тези спомени са измислени с цел да ме обработят, да ме подготвят за някаква мисия.Знам ли? На терсене ли да тръгна или наопаки, какво да правя след като се родя?